Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Здравей, Густав. Значи най-накрая дойде насам.
— Да — рече му Малер и посочи към лейката в ръката на Аронсон. — Наистина ли смяташ, че е нужно?
Аронсон погледна към небето и скупчилите се облаци и сви рамене.
— По навик.
Аронсон обичаше дивата си лоза. Гъстият ѝ и пищен листак се увиваше около металната арка над входа към двора му. Една фрезована дървена табела известяваше посетителите, че се намират в „Горски покой“. След пенсионирането си Аронсон успя да превърне вилата си в същинско райско кътче. В района имаше издадена забрана за поливане, но ако се съди по пищната зеленина в двора му, Аронсон определено не я спазваше.
— Виж — рече той. — Набрах си малко от ягодите ти. Надявам се, че не се сърдиш. Сърните ги бяха нападнали.
Малер му отвърна:
— Не се сърдя. Не трябва да стават зян.
Макар че предпочиташе да ги изядат сърните, а не Аронсон.
Съседът му премлясна.
— Бяха много вкусни. Поне преди сушата. Между другото, прочетох статията ти. Наистина ли го смяташ или просто… Нали знаеш?
Малер поклати глава.
— Какво имаш предвид?
Алонсон веднага отстъпи.
— А, нищо. Просто… добре казано. Май отдавна не беше работил, а?
— Да.
Малер бе оставил двигателя на колата включен и погледна към пътя в опит да покаже, че трябва да тръгва, но Аронсон изобщо не схвана намека му.
— Ясно, а сега си дошъл тук, с момата.
Малер кимна. Аронсон притежаваше ужасната дарба да надушва всичко случващо се. Спомняше си имена, години, събития и притежаваше изчерпателна информация за всички хора от селището. Ако някога решеха да издават местен вестник или хроника, то Аронсон определено щеше да бъде назначен за главен редактор.
Старецът погледна към къщата на Малер, която се намираше зад завоя и, слава богу, не се виждаше оттук.
— Ами момченцето? Елиас. Той…?
— С баща си е.
— Аха. Ясно. Напред-назад. Значи си сам с момата. Колко хубаво.
Аронсон погледна към задната седалка, пълна с торбички от хранителния магазин в Нортелье.
— Дълго ли ще останете?
— Ще видим. Виж, трябва да…
— Разбирам. — Аронсон кимна и добави с жален тон: — Сивертови са болни от рак. Чу ли? И двамата. Поставиха им диагнозите с един месец разлика. Виж как се стича животът само.
— Да. Трябва да… — Малер натисна педала на газта и Аронсон отстъпи крачка назад.
— Разбира се — рече той. — Прибирай се при момичето. Може да намина някой ден.
Тъй като не можа да измисли основателна причина да отклони това предложение, Малер просто кимна и продължи към къщи.
Аронсон. Осъзна, че изобщо не бе помислил за останалите хора от района. Представяше си единствено къщата, гората, морето, а не съседи, които си навираха дългите носове навсякъде.
Кой звънеше в полицията веднага щом в района се появеше непозната кола? Аронсон. Кой разкри на здравноосигурителната каса, че Уле Старк, пенсионер по болест, работи в гората? Никой не знаеше. Всъщност обаче всички знаеха. Аронсон.
А какво искаше да му каже с въпроса „Наистина ли смяташ така?“
Трябваше да внимават. По дяволите. Аронсон не спираше да раздава правосъдие. Защо някой не вземеше най-накрая да запали къщата му, за предпочитане докато той самият спи вътре?
Малер стисна зъби. Сякаш не преживяха достатъчно.
Слезе ядосан от колата и започна да разтоварва багажа. Когато една от хартиените торбички се скъса и няколко килограма плодове и зеленчуци се разпиляха по земята, му се прииска да ги прати по дяволите с някоя и друга псувня, но се сдържа. Заради Аронсон. Това го ядоса още повече.
Тръгна към къщата, прегърнал торбичката, но не можа да устои на импулса да се обърне назад и да провери дали Аронсон не го следи от завоя. Не видя никого.
Остави торбичката на масата и извика:
— Ехо?
Когато никой не му отговори, отиде в спалнята.
Елиас лежеше на леглото в същата поза, в която Малер го бе оставил, сега обаче — с ръце на гърдите. Малер преглътна. Дали някога щеше да привикне към външния му вид?
Ана лежеше на пода до леглото. Приличаше на мъртва с оцъклени очи, втренчени в тавана.
— Ана?
Тя му отвърна със слаб глас, без да вдига глава:
— Да?
До възглавницата на Елиас лежеше бебешко шише. Малко от течността се бе изляла навън. Малер го вдигна и го остави на нощното шкафче.
— Какво има?
Все още усещаше силно раздразнение. Беше същински ад да обикаля из Нортелье в душната жега, да мъкне чантите с продукти и да търчи по задачи. Надяваше се да може да си почине поне като се прибере, но тук явно го чакаше изненада. Ана не му отговори. Прииска му се да я побутне с крак, но се отказа.