Когато мъртвите се пробудят

Остров Кунгсхолмен, 13,45

„Децата, децата, децата…“

Давид стоеше в двора на училището и наблюдаваше неспирния поток от деца, който сякаш се изля от вратите му. Три, четири, десет, трийсет многоцветни малки същества с раници на гърба се стичаха надолу по стълбите. Човешки единици, безлика маса, очакваща напътствия и възпитание. Четиристотин от тях прекарваха, натъпкани в сградата, по шест часа на ден, четиристотин получаваха позволение да я напуснат след края на шестия час.

Стига обаче да погледнеш всяко поотделно и ще съзреш целия свят. Ще съзреш деца с майки, бащи, баби и дядовци, роднини и приятели. Колко много хора зависят само от тяхното съществуване. Крехки са децата, а носят тежестта на толкова много животи върху нежните си рамене. Крехък е светът им, управляван от възрастни. Всичко е крехко.

Давид бе прекарал целия ден като в унес. След посещението си в „Съдебна медицина“ се отби в една пицария и изпи цял литър вода, след това легна под едно дърво в парка и спа в продължение на почти три часа. Събуди се от лая на някакво куче само за да осъзнае, че светът му е обърнал гръб. Хората бяха насядали навсякъде с кошници за пикник, децата тичаха по тревата. Но той вече не бе част от този живот.

Единственото, което имаше отношение към него, бяха приближаващите се черни облаци. Все още бяха далеч, но очевидно идваха към Стокхолм. Ушите му бучаха, а очите го сърбяха. Слънчевите лъчи не можеха да пробият короната на дървото му, затова той се сви до дънера, взе вестника и отново прочете статията. Оказа се, че и тя има отношение към неговия проблем.

Без да знае какво да каже или какво иска, извади мобилния си телефон и набра номера на вестника. Представи се и обясни, че търси Густав Малер. Осведомиха го, че Малер работи на свободна практика и че за съжаление не могат да му дадат телефонния му номер, но че могат да му предадат съобщение. Поинтересуваха се дали Давид го търси по някакъв специален повод.

— Не, просто… искам да поговоря с него.

Щяха да му предадат.

Давид взе метрото до остров Кунгсхолмен. Всички разговори във вагона се въртяха около мъртвите. Нямаше човек, който да не смята, че случващото се е ужасно. Някой го видя, разпозна лицето му и замлъкна. Този път нямаше съболезнования.

Дори и по пътя към училището на сина си продължи да усеща, че всички връзки със заобикалящия го свят са прекъснати. Имаше чувството, че от него са останали само очите, които се реят наоколо, преодоляват препятствия и спират на червено. Когато стигна до училището, се хвана за оградата от черен метал, затвори очи и не я пусна повече.

В следващия миг звънецът иззвъня и морето от деца се изля навън. Давид отвори отново очи и видя масата от биологична тъкан, която на подскоци заслиза по стълбите. Хвана се още по-силно за оградата, за да не бъде отнесен.

Магнус се появи, когато морето се разля по двора, а една част от вълните му излязоха през портата в оградата. Бутна вратите с все сила, спря се на площадката и се огледа. Давид усети металния прът в ръката си. Осъзна, че едната му ръка стиска метален прът. Че ръката е част от тяло — неговото тяло. Върна се обратно в него и влезе в ролята си на… татко. Отново се сля със света около себе си и тръгна към сина си.