Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Здравей, миличко.
Магнус метна раницата на гърба си и заби поглед в земята.
— Татко…
— Да.
— Мама да не би вече да е като орките?
Значи са говорили за това в училище. Давид дълго бе обмислял с каква реплика да започне този важен разговор със сина си, как да му съобщи новината постепенно, но сега вече бе късно. Хвана Магнус за ръката и го поведе към къщи.
— Разговаряхте ли за това в училище днес?
— Да, Робин каза, че са като орките, че се хранят с човешко месо и така нататък.
— А учителите как реагираха?
— Твърдяха, че не е така… че… татко!
— Да?
— Знаеш ли кой е Лазар?
— Да. Ела.
Седнаха на ръба на тротоара. Магнус извади картите си „Покемон“.
— Успях да разменя цели пет. Искаш ли да видиш?
Давид взе картите от ръката му и погали сина си по тила — просветлялата от слънцето мека коса, крехкия череп под нея.
— Първо на първо, мама не се е превърнала… в орка. Просто претърпя злополука.
Думите му секнаха, не знаеше как да продължи. Разгледа картите; Граймър, Кофинг, Гастли, Тентакул; всички повече или по-малко ужасни същества.
„Защо всичко в този свят трябва да е белязано от ужас?“
Магнус посочи към Гастли32.
— Отвратителен е, нали?
— Мхм. Слушай сега… Това, за което сте си говорили днес. Случилото се с мама. Тя… се чувства много по-добре от останалите.
Магнус прибра картите си и ги разгледа още веднъж. След това попита:
— Мъртва ли е?
— Да, но… всъщност е жива.
Магнус кимна.
— Кога ще се прибере?
— Не знам. Но ще се прибере. По някакъв начин.
Поседяха един до друг мълчаливо. Магнус прегледа всичките си карти, като огледа няколко малко по-внимателно. След това склони глава напред и се разплака. Давид го прегърна и го вдигна в скута си, а Магнус се сви на топка и зарови лице в гърдите на баща си.
— Искам да е вкъщи сега. Когато се прибера.
Давид усети как и неговите очи се пълнят със сълзи. Започна да люшка Магнус напред-назад и да го гали по косата.
— Знам, миличко… знам.
Улица „Бундегатан“, 15,00
Витата стълба към апартамента на Флора на втория етаж бе изтъркана от стъпките на няколко поколения. Подобно на повечето стари сгради, къщата на „Бундегатан“ старееше с достойнство. Дървените и каменните орнаменти се огъваха или изтъркваха, вместо да се пукат или чупят, както се случва с бетона. Къща с характер, която Флора обожаваше, колкото и да не ѝ се искаше да е така.
Знаеше отлично как изглежда всяко от четирийсет и двете стъпала, познаваше всяка неравност в стените ѝ. Преди около година нарисува с флумастер долу, при входната врата, буквата А, голяма колкото свития ѝ юмрук. След това обаче душата ѝ се късаше всеки път щом минеше покрай нея, докато един ден не откри с радост, че някой я бе замазал.
Зави ѝ се свят, докато се изкачваше нагоре. Не бе слагала залък в уста цял ден, а през нощта спа само няколко часа. Отвори входната врата и за секунда долови звуците на монотонна електронна музика откъм дневната. В следващия миг музиката затихна, а Флора чу шепот и шумолене от бързи движения.
Когато влезе в дневната, видя десетгодишният си по-малък брат Виктор и приятелят му Мартин, у когото бе останал да спи предната нощ, да седят във фотьойлите, зачетени в книжки на списанието „Доналд Дък“.
— Виктор?
Момчето измънка нещо, без да вдигне очи от списанието. Мартин скри лицето си със своя брой, за да не може Флора да го види. Без да се бави, Флора натисна копчето за изваждане на касетата от видеото и я размаха пред Виктор.
— Какво, по дяволите, правиш?
Той не ѝ отговори. Флора издърпа вестника от ръката му.
— Ей! Попитах те нещо.
— Я стига — рече ѝ Виктор. — Само искахме да видим за какво става въпрос.
— В продължение на цял час?
— Пет минути.
— Глупости. Музиката ми подсказа докъде сте стигнали. Изгледали сте го почти целия.
— А ти колко пъти си го гледала?
Флора удари доста силно брат си по главата с филма „Зората на мъртвите“.
— Кой ти дава право да се ровиш из нещата ми!
— Искахме само да видим какво е.
— И? Хареса ли ви?
Момчетата се спогледаха и поклатиха глави. Виктор ѝ отговори:
32
Покемон-призрак. — Б.пр.