Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Макар че беше много яко, когато ги разчлениха.
— Мм. Много яко. Да видим какво ще сънуваш тази нощ.
Флора не вярваше още веднъж да посмеят да ровят по полицата ѝ с филми. Усети детинската им погнуса, страха, който се носеше от телата им. Филмът определено им бе оставил спомен за цял живот. Вероятно кадрите щяха да преследват Виктор и Мартин, както тези от „Канибалът Ферокс“ все още преследваха нея самата — бе само на дванайсет, когато го изгледа с една по-голяма приятелка. Никога нямаше да го забрави.
— Флора — попита Виктор, — вярно ли е, че са излезли от гробовете?
— Да.
— Като от филма ли са? — Виктор посочи касетата, която сестра му държеше в ръка. — Ядат ли хора?
— Не.
— Ами как изглеждат тогава?
Флора вдигна рамене. Виктор преживя много тежко смъртта на дядо им, Флора подозираше, че болката му извира най-вече от самата мисъл за смъртта, а не толкова от загубата на човека, от мисълта, че смъртта кара хората да изчезват завинаги. Че всички ще изчезнат.
— Страх ли ви е? — попита тя.
— Много бях уплашен, когато се прибирах от училище — отвърна ѝ Мартин. — Мислех, че всички са станали зомбита.
— И аз така — продължи Виктор. — Дори видях едно. Очите му бяха ужасни. Затичах се като луд. Мислиш ли, че дядо ще стане като тях?
— Не знам — излъга Флора и отиде в стаята си.
Кимна на Пинхед33, който я гледаше втренчено от плаката, и върна филма на полицата. Трябваше да хапне нещо, но нямаше сили да отиде до хладилника и да извади всички опаковки и прибори. Харесваше ѝ да усеща глад, чувстваше се като същински аскет. Легна на леглото, изпълнена с покой.
След като си почина малко, взе празната кутия на филма „Хубава жена“ и извади бръснарския нож, който държеше там. Родителите ѝ така и не успяха да го намерят през времето, докато го използваше.
Белезите по ръцете ѝ бяха резултат от аматьорския ѝ период — скоро след това започна да се наранява под ключицата и под плешките. От външната страна на плешките ѝ имаше два дълбоки и дълги белега, сякаш останали от отрязани криле. Звучи красиво, но този път наистина се бе уплашила — раните не искаха да спрат да кървят. Тогава проведе онзи важен разговор с Елви. След него животът ѝ стана по-лек, а по тялото ѝ не се появиха нови белези.
Погледна към ножа, разтвори го, запремята го в ръце и… да. Отдавна не ѝ се бе случвало да усеща толкова слабо желание да се самонарани.
Погледът ѝ пробяга по етажерката с книгите в търсене на подходящо заглавие. Повечето от тях бяха от хорър жанра. Стивън Кинг, Клайв Баркър, Лъвкрафт. Беше ги чела всичките и нямаше желание да ги препрочита. Забеляза обаче една книга с илюстрации, прочете името на автора и си спомни нещо.
„Бобърът Брюно намери пътя за дома“ от Ева Зетерберг. Свали книгата, погледна картинката с нарисувания бобър, който стоеше пред къщата си — купчина съчки в един поток.
„Ева Зетерберг…“
Точно така. Във вестниците пишеше за нея. Можеше да говори. Беше починала последна преди самото пробуждане.
— Жалко — промълви Флора сама на себе си и отвори книгата.
Имаше и другата, „Бобърът Брюно се загуби“, която бе излязла пет години по-рано. Очакваше с нетърпение третата, която скоро трябваше да се появи на пазара. От всички книги, подарени ѝ от родителите, обичаше най-много тези за Брюно. Като се изключат книгите за трола Мумин, разбира се. Така и не успя да обикне Астрид Линдгрен.
Винаги бе предпочитала искреното до болка отношение към скръбта, смъртта. В историите за Мумии я наричаха Морран, а в книгите за Брюно неин символ беше Водният човек, невидимата заплаха на дъното на реката. Той бе виновен за всички удавяния, той бе силата, която отнася къщата на Брюно, той бе унищожителят.
Прочете няколко страници от книгата и се разплака. Защото нямаше да има трета история за бобъра Брюно. Защото той си бе отишъл заедно с авторката си. Защото Водният човек най-накрая бе успял да го сграбчи.
Не можеше да спре да плаче. Погали книгата, погали гладката козина на Брюно и прошепна:
— Горкият малък Брюно…
Вилна зона Кохолма, 17,00
Малер караше покрай вилите с натъпкана догоре кола. Отпускарският сезон бе приключил и повечето къщи бяха празни. Хората щяха да се върнат едва през уикенда.
Най-близкият им съсед, Аронсон, стоеше край пътя и поливаше дивата си лоза. Малер се опита да запази неутрално изражение, когато видя Аронсон да го подканя с ръка да се спре. Не можеше да го игнорира, затова спря и свали стъклото. Аронсон се приближи до колата. Бе на седемдесет години, слаб и немощен, а на главата си носеше рибарска шапка от джинсов плат. На нея пишеше „Блек енд Декер“.
33
Герой от филма на ужасите „Хелрайзър“. Представлява мъж, чиято глава е обсипана с пирони. — Б.пр.