Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— Господин докторе, това на снимката не е ли брат ви?
Паоло подписа последния лист.
— Той е.
— О, на живо изглежда много по-добре!
Нарочно го каза, сигурен беше! Точно както беше сигурен, че с тази хватка, която беше намислил, господин Форте ще си спести милиони.
Втренчи се в днешния вестник. За миг си представи, че това там е той, изправя мотора на едно колело, а зад гърба му седи секретарката, краката й са долепени до неговите, ръцете й са обвити около кръста му… Би било хубаво, но той изпитваше ужас от високите скорости. Кой знае дали някога ще се види във вестника… Е, със сигурност няма да е с мотор. Най-много да е нещо свързано с финанси, например: „Арестуваха счетоводителя на известен бизнесмен!“
Палина подтичваше след Баби по стълбите.
— Ей, разказа й играта на тая!
— Вече съжалявам…
— Ти пък, така й се пада! Да не мислиш, че случайно е сложила там моето контролно! Нарочно го е направила, за да ме дразни!
— Все пак ме е яд, видя ли я как ме гледаше?
— Споко, нищо не може да ти направи, ти си отличничка! Аз ако имах твоя успех… — Палина извади от чантата си пакет Camel light и налапа една цигара. Оставаха й още три до обърнатата, която й даваше право да си намисли желание.
— Абе ти нали каза, че вече няма пушиш!
— Казах, само че от понеделник.
— Не беше ли миналия понеделник?
— Миналия понеделник спрях и вчера пропуших отново.
Баби видя колата на майка си, паркирана от другата страна на улицата.
— Какво ще правиш сега? Идваш ли с мен?
— Не, ще чакам Поло. Може да дойде със Степ, защо не останеш и ти? Кажи на майка си, че ще обядваш у нас.
Баби се поколеба.
— А, не. Не искам да го виждам, казах ти. Престани да говориш за него или ще се скараме.
— Твоя работа. Тогава те чакам в пет пред кафе „Парначо“.
Баби се опита да възрази, но Палина се оказа по-бърза от нея:
— Да, с моята веспа.
Когато Баби си тръгна, Палина реши, че е време да разкаже на всички за днешната случка. Приближи се до няколко момичета от долните класове.
— Ей, разбрахте ли как се издъни Джачи?
— Не, какво е станало?
— Канеше се да скъса Силвия Феста, за малко да я остави на поправителен. Беше се объркала, написала й оценката срещу името на друго момиче.
— Вярно?
— Да, обаче Баби се усети.
— Коя, Джервази ли?
— Аха, точно тя.
Едно момиче с „Месаджеро“ в ръце се намеси:
— Абе не е ли тя тая на снимката?
Палина грабна вестника и прочете статията на един дъх. Момичето продължи:
— Всички разправят, че сте били на гонката вчера. Значи е вярно.
„Вярно и още как!“ — помисли си Палина и затвори вестника. Опита се да повика приятелката си, но не успя да надвие шума. Вече нищо не можеше да се направи. Баби влезе в колата и наведе седалката, за да седне отзад.
— Здрасти, мамо. — Понечи да я целуне и шамарът я улучи право в устата.
В този миг се появи сестра й:
— Видяхте ли? Баби я има във вестника…
Рафаела се разкрещя като луда, Даниела се опита да я успокои и в крайна сметка Палина се превърна в главната обвиняема. Баби получи поредното наказание, като все пак й разрешиха да види снимката си във вестника. Добре изглеждаше, но реши да запази тази преценка за себе си.
Чакаха само Джована, която винаги закъсняваше. Най-после пристигна и с обичайното „извинете“ се настани отзад. През целия път цареше мълчание, накрая тя събра смелост и изтърси:
— Тоя път не закъснях много, нали?
Даниела се разсмя, последва я Баби, дори Рафаела се усмихна и Джована здравата се обиди. „Ама че простачки са тия Джервази!“ — помисли си тя и реши още утре да каже на майка си: „Или ще идваш ти да ме вземаш, или вече ще пътувам с автобуса!“
30.
Старата черна кожена чанта, стисната под мишница — мечтана плячка за младежи с труден живот и отровена кръв. Памучно сако с цвят на горчица. Косата й — изтощена като унилата й походка. Носеше я къса и прибрана, с изсветлени кичури тук-там. Кафявите копринени чорапи й прибавяха няколко години в повече, ако случайно имаше нужда. И тия стари обувки с остри муцуни така й убиваха… Но това беше нищо в сравнение с другата болка.
Джачи отвори стъклената врата, спря пред асансьора, натисна бутона и погледна пощенските кутии. Някои бяха без име, една нямаше даже стъкло и висеше накриво, придавайки на това място вид на безредие и запуснатост — точно като дома на собственика Николоди. „Дали вещите заприличват на хората, които ги притежават, или хората заприличват на своите вещи? — Джачи не можа да си отговори. Влезе в асансьора. — Непременно ще кажа на Николоди да оправи пощенските кутии.“