Момиче на пружина

Потисна параноята си. Държеше се също като Хок Сенг. Онзи негодник очевидно се беше надрусал с яба. Нямаше да отиде при белоризците. Щеше да се изниже нанякъде и да си ближе раните.

И въпреки това постъпката му беше глупава.

Когато момичето припадна в рикшата, Андерсън си помисли, че умира, и тази мисъл, откровено казано, му донесе облекчение. Надежда, че ще успее да заличи някак онзи миг, когато я беше познал и напук на цялата си професионална подготовка бе свързал съдбата си с нейната.

Сега кожата ѝ вече не гореше зачервена. И се беше увила с остатъците от разкъсаните си дрехи в опит да запази някакво приличие. Жалка картинка, като си помислиш, предвид статута ѝ на движима собственост.

— Защо? — попита тя за трети път.

Той отново вдигна рамене.

— Защото имаше нужда от помощ.

— Никой не помага на пружинки. — Гласът ѝ беше безизразен. — Вие сте глупак. — Отметна кичур влажна коса от лицето си. Движението беше сюрреалистично в своята разглобеност на съставни части, издайническото заекване на генетичния ѝ недъг. Гладката ѝ кожа сияеше в прорезите на блузата, загатвайки нежно формата на гърдите. Какво ли би било да я има? Кожата ѝ грееше, гладка и подканяща.

Тя го хвана, че я зяпа.

— Искате ли да ме използвате?

— Не. — Той отклони смутено поглед. — Не е необходимо.

— Няма да се противя — каза тя.

Покорството в гласа ѝ го изпълни с отвращение. В друг ден, по друго време, сигурно би я взел просто от любопитство. Без да се замисля. Но сега фактът, че тя очаква толкова малко от живота и хората, го изпълни с отвращение.

— Не, благодаря.

Тя кимна и отново погледна към влажната нощ и зеления светлик на уличните лампи. Трудно бе да се каже дали е благодарна, изненадана или напълно безразлична към решението му. Макар маската ѝ да се беше пропукала под натиска на дивия ужас и после от облекчението, че се е спасила, сега мислите ѝ бяха заключени грижливо.

— Да те закарам някъде?

Тя сви рамене.

— При Роли. Само той ще ме прибере.

— Но не той ти е бил първият, нали? Невинаги си била… — Андерсън не довърши. Нямаше любезна дума, която да използва като заместител, а не му се искаше да я нарича „играчка“ в лицето.

Тя го погледна, после отново насочи поглед към улицата. Газовите лампи изпъстряха града със зелени фосфорни локви и дълбоки каньони от мрак. Минаха под една лампа и Андерсън зърна за миг лицето ѝ, влажно и замислено, преди тъмнината отново да ги погълне.

— Не. Невинаги съм била такава. Не… Не точно такава. — Замълча, вглъбена в себе си. — Работех за „Мишимото“. Имах… — тя сви рамене — собственик. Собственик от компанията. Бях собственост. Ген… собственикът ми получи временно разрешително да ме доведе в кралството. Разрешителното беше за деветдесет дни. Такива разрешителни се даваха много рядко и се одобряваха от двореца като изключение от общото правило заради пакта за приятелство с Япония. Аз бях личната му секретарка, преводачка, офис мениджър и… компаньонка. — Сви отново рамене, едва доловимо. — Но да се върнеш в Япония е скъпо. Дирижабълният билет за такива като мен не е по-евтин от билета за хората като вас. Собственикът ми реши, че ще му е по-изгодно, ако остави секретарката си в Банкок. Когато приключи с работата си тук, той замина за Осака.