Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Работникът я сграбчи, но Емико продължи да оглежда уличното движение за гайджина. Халюцинации ли имаше?
Ето го! Емико се измъкна от хватката на работника и хукна през платното. Мушна се под търбуха на някакъв мегодонт, като едва не се блъсна в дебелите му като колони крака, изскочи от другата страна и заподтичва покрай рикшата на гайджина, протегнала ръка като просяк…
Той я гледаше студено, безразлично. Емико се спъна и посегна да се хване за рикшата, макар да знаеше, че бледоликият ще я отблъсне. Тя беше само пружинка все пак. Глупачка, при това глупачка, която таи глупавата надежда, че той ще види в нея човек, жена, а не само сбъркана карантия.
Най-изненадващо гайджинът я хвана за ръката и я издърпа при себе си в рикшата. После се развика на човека, който въртеше педалите — викаше му да побърза, ган кус чи че, куай куай куай. Крещеше му на три различни езика и рикшата постепенно ускори, но твърде бавно.
Нападателят на Емико скочи в рикшата. Замахна с ножа и разсече рамото ѝ. Тя видя как кръвта ѝ опръска седалката. Капчици като скъпоценни камъни, уловили слънчевата светлина. Мъжът вдигна отново ножа. Емико понечи да вдигне ръка да се защити, да го отблъсне някак, но беше твърде уморена. Пресъхнала беше от изтощение и прегряване. Мъжът изкрещя и замахна отново.
Емико гледаше как ножът се спуска, бавно като полузахаросан мед. Много бавно. Много далеч. Плътта ѝ цъфна разпрана. Въздухът се сгъсти от зной и изтощение. Сгъсти се и почна да се разпада по краищата. Ножът се вдигна и се спусна отново.
Внезапно гайджинът се хвърли помежду им. В ръката му блесна пружинников пистолет. Емико се зачуди лениво, че е въоръжен, но битката между него и наркомана бе някъде много далеч и беше някак твърде незначителна. А всичко ставаше толкова тъмно… Зноят я погълна.
10.
Момичето на пружина не направи нищо да се защити. Извика, но почти не помръдна, когато ножът се заби в тялото ѝ.
— Бай! — извика Андерсън на Лао Гу. — Куай куай куай!
Тайландецът замахна към него, после отново заби ножа си в момичето на пружина. Тя изобщо не се дръпна. Плисна кръв. Андерсън измъкна изпод ризата си пружинников пистолет и го тикна в лицето на нападателя.
Той се опули, скочи от рикшата и си плю на петите. Андерсън се прицели в гърба му, но докато се чудеше дали да му пусне един диск в тила, или да го остави да избяга, той се мушна зад теглена от мегодонт каруца и му спести необходимостта да вземе решение.
Андерсън прибра пистолета под ризата си и погледна отпуснатото на седалката момиче.
Лежеше като счупена кукла, дрехите ѝ — нарязани и раздърпани, очите — затворени, дишането — плитко и ускорено. Когато притисна длан към зачервеното ѝ чело, тя трепна и клепачите ѝ изпърхаха. Кожата ѝ буквално гореше. Безжизнени черни очи се вдигнаха към него.
— Моля — прошепна тя.
Температурата ѝ беше ненормално висока. Момичето умираше пред очите му. Андерсън разтвори жакетчето ѝ в опит да я охлади поне малко. Но тя изгаряше, прегрята от бягството си и от лошия си генетичен дизайн. Не беше за вярване, че някой може да направи подобно нещо на живо същество, да го осакати по този начин.
— Лао Гу! Към вълнолома! — извика Андерсън. Лао Гу го стрелна с празен поглед. — Шуи! Вода! Нам! Океанът, по дяволите! — Махна към морските диги. — Бързо! Куай, куай, куай!
Лао Гу кимна отсечено. Изправи се на педалите и набра скорост, провираше колелото през гъстия трафик, крещеше да му направят път и ругаеше бавните пешеходци и тромавите впрегатни животни. Андерсън вееше на момичето с шапката си.
Когато най-сетне стигнаха до вълнолома, Андерсън метна момичето на пружина през рамото си и пое нагоре по неравните стъпала. Каменни дракони-пазители се редяха от двете страни на стълбището, дългите им змийски тела го водеха нагоре. Човешките им лица го гледаха безразлично. Пот капеше в очите му. Пружинката го пареше дори през дрехите.
Прехвърли върха на вълнолома. Червеното слънце го зашлеви в лицето, грейналите очертания на потопения Тонбури изглеждаха черни. Слънцето пареше почти колкото прегрятото тяло, което носеше на рамо. Андерсън се запрепъва по стълбището от другата страна и метна момичето в морето. Солената вода обля и него.
Момичето потъна като камък. Андерсън пое дълбоко въздух и се хвърли след нея. „Глупак. Проклет глупак!“ Улови отпуснатата ѝ ръка и изтегли тялото ѝ от дълбините. Задържа лицето ѝ над водата и заби пети в дъното за опора. Кожата ѝ гореше. Чудо бе как водата около нея не възвираше. Черната ѝ коса се беше разстлала като мрежа по вълните. Момичето се полюшваше в хватката му. Лао Гу доцапа до тях и Андерсън му викна: