Момиче на пружина

Мъж с татуирани на корема дракони и топка за такро, татуирана на раменете, я изгледа и подметна:

— Скок-подскок.

Емико не забави крачка, не се обърна, но настръхна. Мъжът тръгна след нея и повтори:

— Скок-подскок.

Емико хвърли поглед през рамо. Лицето на мъжа беше враждебно. Освен това беше с една ръка, забеляза тя с ужас. Мъжът протегна чуканчето си и я бутна по рамото. Тя отскочи настрани и насеченото движение издаде природата ѝ. Непознатият се усмихна, зъбите му бяха черни от сока на бетел.

Емико свърна в някаква пресечка.

— Скок-подскок — извика той за трети път.

Емико ускори крачка. Тялото ѝ се сгорещи. Дланите ѝ станаха хлъзгави от пот. Започна да диша бързо в опит да изхвърли поне част от акумулиращата се в тялото ѝ топлина. Мъжът не се отказваше. Повече не извика след нея, но Емико чуваше стъпките му. Направи нов завой. Чешърки се пръснаха пред нея като хлебарки от светлина и сенки. Ако и тя можеше да се изпари като тях, да се слее със стената и да стане невидима…

— Къде отиваш, пружинке? — извика мъжът. — Просто искам да те погледна.

Ако още беше с Гендо-сама, Емико щеше да се изправи лице в лице с непознатия. Да се изправи пред него уверена, защитена от митнически печати, разрешителни от собственика и консулството, пазена от страха, който отмъщението на господаря ѝ вдъхваше у всеки кандидат-изнасилвач. Собственост, да, но високо ценена и недосегаема. Би могла да се обърне за помощ дори към белоризците или полицията. С печати и паспорт тя не беше престъпление срещу природата и естествените ниши, а ценен предмет с висока художествена стойност.

Пресечката излизаше на голяма улица, пълна с гайджински складове и магазини, но мъжът я сграбчи за ръката, преди да е стигнала дотам. Температурата ѝ се бе повишила опасно. Заради жегата и паниката. Емико оглеждаше трескаво улицата, но там имаше само складове, сандъци със стока и няколко гайджина, които нямаше да ѝ помогнат. А ако бяха и греамити, щеше да стане още по-лошо.

Мъжът я дръпна назад.

— Къде си тръгнала, пружинке?

Очите му горяха. Дъвчеше нещо — амфетаминова пръчица. Яба. Черноработниците прибягваха до този наркотик, за да работят по-дълго, да горят калории, които нямат. Стисна я за китката. Дръпна я още по-навътре, където никой нямаше да ти види. Емико не можеше да тича повече, прегряла беше. А и да можеше, нямаше къде да отиде.

— Застани до стената — заповяда ѝ той. — Не. — Завъртя я с гръб. — Не ме гледай.

— Моля ви.

В здравата му ръка се появи нож.

— Млъкни! Стой мирна.

Гласът му прозвуча авторитетно, като на човек, свикнал да дава заповеди, и въпреки че инстинктите ѝ крещяха обратното, Емико се подчини.

— Моля ви. Просто ме пуснете да си вървя по пътя — прошепна тя.

— Бил съм се с такива като тебе. В джунглите на север. Пружинките бяха навсякъде. Войници скок-подскок.

— Аз не съм такава — прошепна Емико. — Не съм военен модел.