Момиче на пружина

— Японци, същите като теб. Загубих си ръката заради твоите хора. Ръката и куп добри приятели. — Показа и чуканчето си с липсващата длан, опря го грубо в бузата ѝ. Дъхът му я опари по тила, когато мъжът уви ръка около гърлото ѝ и притисна ножа към шията ѝ отстрани.

— Моля ви. Просто ме пуснете. — Емико притисна задничето си към чатала му. — Ще направя каквото поискате.

— Мислиш, че ще се омърся с такава като теб ли? — Блъсна я силно към стената и Емико извика от болка. — С животно като теб ли? — Пауза, после: — Падни на колене.

Велосипедни рикши тракаха по калдъръма на по-широката улица. Хора питаха на висок глас за цената на конопените въжета и кога започва муай тай на „Лумфини“. Ножът се плъзна по шията ѝ, откри пулсиращата артерия и спря там.

— Приятелите ми умряха като кучета в джунглата заради японските пружинки.

Тя преглътна и повтори тихо:

— Аз не съм от този модел.

Той се изсмя.

— Разбира се. Ти си някакъв друг модел. От дяволите, дето ги държат в корабостроителницата от другата страна на реката. Нашите хора гладуват, а твоите им изяждат ориза.

Ножът се притисна към гърлото ѝ. Този мъж щеше да я убие. Несъмнено щеше да я убие. Омразата му бе изгаряща, а тя, Емико, беше нищо, боклук. Той беше висок, ядосан и опасен, а тя беше нищо. Дори Гендо-сама не би могъл да я защити от такъв като него. Преглътна и усети натиска на ножа върху гърлото си.

„Така ли ще умреш? Това ли е било предназначението ти? Да те заколят като прасе?“

Гневна искра блесна в сърцето ѝ, противоотрова на отчаянието.

„Няма ли поне да се опиташ? Нима учените са те създали толкова тъпа, че да се простиш с живота си без капка съпротива?“

Затвори очи и се помоли на Мицуко Джидзо Бодхисатва, а после, за всеки случай, и на чешърския дух бакенко. Пое си дъх, а после с всички сили блъсна ножа с ръка. Острието я поряза напречно, все едно я е парнал камшик.

— Араи уа?! — изкрещя мъжът.

Емико го блъсна силно и се мушна под размахания нож. Чу пъшкане и тропот зад себе си, докато тичаше към улицата. Не се обърна да погледне. Не ѝ пукаше, че движенията я издават, не ѝ пукаше, че тичането ще я прегрее до смърт. Тичаше, решена да избяга от демона зад себе си, и толкова. Щеше да изгори, но нямаше да умре покорна като прасе в кланица.

Летеше по улицата, заобикаляше купове плодове дуриан и прескачаше намотки конопено въже. Самоубийственият ѝ бяг беше безсмислен, ала тя не искаше да спре. Изблъска един гайджин, който се пазареше за цената на местен ориз Ю-Текс. Гайджинът отскочи и извика стреснато.

Свърна под бамбуковото скеле на някакъв строеж. Бягането ѝ се удаваше неочаквано лесно. Хората се движеха бавно, сякаш някой ги е набутал в гъст мед. Сякаш само тя се движеше. Обърна се да погледне и видя, че преследвачът ѝ е изостанал далеч назад. Не беше за вярване колко е бавен. Защо изобщо се беше уплашила от него? Засмя се, развеселена от абсурдността на този петмезен свят…

Налетя върху някакъв работник и падна по очи, като повали и него. Мъжът извика:

— Араи уа! Не гледаш ли къде търчиш!

Емико се надигна на колене, дланите ѝ бяха ожулени. Понечи да стане, но светът се кривна размазан и тя се строполи на земята. Надигна се отново, замаяна от горящата пещ на собственото си тяло. Земята под нея се люшкаше и въртеше, но Емико все пак успя да се изправи. Облегна се на някаква напечена от слънцето стена. Мъжът, когото беше съборила, ѝ крещеше. Гневът му я заливаше, без да стига до нея. Мрак и жега я притискаха. Изгаряше.

На улицата отпред, в плетеницата от каруци и велосипеди, зърна гайджинско лице. Примигна да прогони сбиращия се мрак и залитна крачка напред. Полудяваше ли? Или чешърският бакенко си играеше с нея? Сграбчи рамото на мъжа, който ѝ крещеше. Взираше се в човешкото гъмжило, опитваше се да потвърди или да отхвърли халюцинацията, родена от възврелия ѝ мозък. Работникът извика отвратено и отблъсна ръката ѝ, но тя не му обърна внимание.

Ето го пак онова лице. Същият гайджин, бледоликият с шева — вече само белег — от кабинета на Роли. Онзи, който ѝ беше казал да иде на север. Рикшата му се мярна за миг, преди да изчезне зад туловището на един мегодонт. А после се показа отново от другата страна на животното… и мъжът гледаше право в нея. Очите им се срещнаха. Той беше. Несъмнено.

— Дръжте я! Тя е пружинка! Ще избяга!

Беше нападателят ѝ — крещеше, размахваше ножа си и тичаше задъхан под бамбуковото скеле. Не беше за вярване, че е толкова бавен, много по-бавен, отколкото беше очаквала. Гледаше го озадачена. Може да беше окуцял във войната. Не, походката му изглеждаше нормална, просто всичко около нея се беше забавило. Странно. Наистина странно.