Империя на бури

Намираше се на врата на Абраксос, на около метър от седлото си. Един по един изтръгна ноктите си от кожата му и се плъзна към седлото, макар и всяка глътка въздух да й носеше агония. Уивърнът залетя плавно, за да не я брули толкова вятъра, докато закопчаваше каишите около себе си.

Раните в корема й кървяха така силно, че скоро седлото й стана хлъзгаво.

Зад тях няколко рева разтърсиха планината.

– Не бива да им позволяваме да настигнат другите – смогна да изрече Манон.

Бриар я доближи с вееща се зад гърба й черна коса.

– Преследват ни шест Жълтоноги. От сестринството на Искра. Бързо скъсяват разстоянието.

Тъй като им се полагаше отмъщение, несъмнено им бяха позволили да ги избият.

Манон огледа върховете и клисурите край тях.

– По две на всяка – нареди тя. Черните уивърни на Сенките бяха гигантски и опитни в тайните мисии, но унищожителни в бой. – Еда, ти изтласкай две от Жълтоногите на запад;

Бриар, ти отклони две на изток. Последните две оставете на мен.

От другите вещици от Тринайсетте нямаше и следа нито в сивите облаци, нито из планината отдолу.

Хубаво – бяха се измъкнали. И това й стигаше.

– Убийте ги и намерете сестрите ни – заповяда им Манон, притиснала с ръка раната си.

– Но Водачке на Крилото…

Чувайки титлата си, тя едва не загуби воля. Въпреки това изрева:

– Това е заповед!

Сенките й се поклониха покорно. После, сякаш споделяха едно съзнание, едно сърце, свърнаха в противоположни посоки, отделяйки от Манон като цветни листенца, откъснати от вятъра.

Досущ като хрътки, надушили диря, четири Жълтоноги се отцепиха от групата и по две от тях погнаха всяка от Сенките.

Двете в средата на групата им полетяха по-бързо, по-устремено и се разделиха, за да обградят Манон. Зрението й се замъгли.

Лош знак – много лош знак.

Тя прошепна на Абраксос:

– Нека последната ни битка е достойна за песен.

Той изрева в отговор.

Жълтоногите ги доближиха достатъчно, че Манон да преброи оръжията им. Вещицата отдясно нададе свиреп боен вик.

Манон забоде лявата си пета в ребрата на Абраксос.

Той се стрелна като падаща звезда към върховете на пепелявата планина. Жълтоногите ги последваха.

Манон се устреми към клисурата, пресичаща гръбнака на планинската верига, макар вече да виждаше всичко черно-бяло и размито. През костите й пробяга студена тръпка.

Стените на клисурата се затвориха около тях като пастта на огромен звяр и тя дръпна поводите на Абраксос.

Уивърнът й разпери криле и се понесе странично край едната каменна стена на клисурата, а после, улавяйки някакво въздушно течение, изправи тялото си и прелетя стремглаво през сърцето на пролома, чиито скални колони стърчаха към небето като копия.

Жълтоногите, твърде опиянени от жаждата си за кръв, яхнали възголемите си уивърни, се уплашиха при вида на тясната клисура – на резкия завой...

Силен удар, остър писък... и околните скали затрепериха.

Манон надникна назад, преглъщайки режещата агония от движението. Един от уивърните беше изпаднал в паника, бе твърде голям за тясната пролука и се беше блъснал в една от високите скали. Сега тялото му падаше към земята като торба със строшени кости и кръв.