Империя на бури

Баба й спря и примигна срещу отворените врати, току-що осъзнала, че Тринайсетте бяха изчезнали. Манон я нападна отново, преди да е изпратила вещиците подире им.

Замах, атака, удар, защита – движеха се като вихрушка от желязо, кръв и черен плат.

Но с едно рязко завъртане раните на Манон се разцепиха още повече и тя залитна от болка.

Майка Черноклюна не пропусна шанса си и мигом нападна.

Не с нокти или зъби, а с крак.

Ритникът в корема й накара Манон да изпищи и Абраксос й отвърна с рев. Окован в гнездото, и той скоро щеше да умре също като нея. Молеше се Тринайсетте да го спасят, да го вземат със себе си, накъдето и да полетяха.

Манон се блъсна в каменния парапет на терасата и се свлече на черните плочки. Синя кръв се лееше от раната й и оцветяваше панталона й.

Баба й я доближи бавно.

Манон се вкопчи в парапета и се изправи на крака за последно.

– Искаш ли да ти издам една тайна, Родопредателко? – попита я задъхано матроната.

Манон се отпусна на парапета, а бездънната урва отвъд него й носеше облекчение. Ако не полетеше, щяха да я отведат в тъмницата, където или щяха да я използват за гнусните експерименти на Ераван, или да я изтезават, докато се примолеше за смърт. А може би и двете.

Баба й заговори толкова тихо, че дори Манон едва я чуваше над собственото си затормозено дишане.

– Докато майка ти се мъчеше да те изкара от утробата си, ми призна кой е баща ти. Каза ми, че ти... ти ще си онази, която ще разбие проклятието и ще ни спаси; че баща ти бил крочански принц, същински феномен. И че смесената ти кръв била ключът.

Матроната вдигна ръка до устата си и облиза синята кръв на Манон от ноктите си.

Не.

Не.

– Така че си била Родопредателка през целия си живот – измърка баба й. – Избивайки крочаните, си изтребвала роднините си. Докато си била малка, баща ти те е издирвал под дърво и камък. Никога не спря да обича майка ти. Да я обича. – Изплю тя. – Теб също. Затова го убих.

Манон надзърна към урвата, към смъртта, която я зовеше от дъното й.

– Отчаянието му ми достави такова удоволствие, когато му казах какво съм й причинила. В какво ще превърна теб. Не в дете на мира, а на войната.

Превърна.

Превърна.

Превърна.

Железните нокти на Манон задраха тъмния камък на парапета. А после баба й изрече думите, които я прекършиха.

– Знаеш ли какво издирваше онази крочанка във Ферианската падина миналата пролет? Беше изпратена да търси теб. След сто и шестнайсет години на търсене, най-сетне бяха открили загубеното дете на покойния си принц.

Усмивката на баба й беше отвратителна в абсолютния си триумф. Манон призова всичките си сили в ръцете и краката си.

– Казваше се Рианон, като последната крочанска кралица. И ти беше доведена сестра. Призна ми го на една от масите ни. Мислеше, че ще спася живота й. А като видя в какво си се превърнала, избра да отнесе знанието със себе си в смъртта.