Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Другият уивърн обаче беше успял да направи острия вираж и вече летеше към тях. Размахът на крилете му беше толкова широк, че краищата им едва не докосваха двете страни на клисурата.
Манон пророни задъхано през окървавените си зъби:
– Лети, Абраксос.
И благодушният й уивърн с воинско сърце размаха криле още по-силно.
Манон напрегна сили да се задържи върху седлото и да притиска с ръка раната си, за да не изтече кръвта й, да не се даде на смъртоносния студ. Бяха я ранявали достатъчно, за да знае, че попадението на баба й е било сериозно.
Клисурата се изви рязко надясно и Абраксос направи завоя със завидна ловкост. Манон се молеше да чуе сблъсъка на преследващия ги уивърн с отвесната скала, болезнения му рев, но така и не дойдоха.
Тя познаваше тези смъртоносни каньони, беше летяла по същия маршрут безброй пъти по време на дългите напразни патрули през последните няколко месеца. За разлика от Жълтоногите, които ги бяха прекарали изолирани във Ферианската падина.
– Чак до края, Абраксос – пророни тя.
Ревът му беше единственото му потвърждение.
Един шанс. Имаха само един шанс. После с радост щеше да умре, спокойна, че никой нямаше да преследва Тринайсетте. Поне този ден.
Завой след завой Абраксос хвърчеше стремглаво през клисурата, шибайки опашката си в скалите, за да сипе скални късове по Жълтоногата зад тях.
Уивърнът й обаче се издигаше и спускаше по въздушното течение, избавяйки я от летящите камъни. По-близо – трябваше й по-близо. Затова подръпна юздите на Абраксос и той намали скоростта си.
Завой след завой, след завой прелитаха покрай черните скали така главоломно, че те се размиваха пред и бездруго замъгления й поглед.
Жълтоногата вече беше толкова близо до тях, че можеше да ги замери с кинжала си.
Манон погледна през рамо тъкмо навреме да види как прави точно това.
Но не един кинжал, а два с лъснала в смътната светлина на каньона стомана.
Манон се приготви за сблъсъка на метал с плът и кост.
Абраксос взе последния завой точно когато вещицата хвърляше кинжалите си по Манон. На едва метър от тях се издигна гигантска, непреодолима стена от черен камък.
Абраксос обаче улови вятъра и се понесе нагоре, изплувайки от сърцето на клисурата толкова близо до скалата, че Манон можеше да я докосне.
Двата кинжала издрънчаха по камъка на същото място, откъдето Манон бе прелетяла преди броени мигове.
Жълтоногата вещица и едрият й, тежък уивърн се разбиха в черната стена секунда след ножовете.
Камъкът простена от сблъсъка, а ездачката и звярът й полетяха към дъното на клисурата.
Задъхана, с влажно, кърваво гъргорене в гърлото си, Манон потупа немощно Абраксос по гърба.
– Браво! – похвали го тя.
Планините отново се смалиха. Оуквалд се ширна пред нея. Дървета – дърветата можеха да я укрият...
– Оук... – подхвана дрезгаво.
Но така и не довърши командата си, преди Тъмнината да я погълне.
19.
Елида Локан беше мълчалива през двата дни, в които с Лоркан вървяха по източния край на Оуквалд към равнината отвъд.
Не му беше задала най-важните въпроси, оставяйки го да си мисли, че е глупава хлапачка, заслепена от благодарност, задето я е спасил.
Бързо беше забравил, че макар той да я поноси на гръб, тя сама се спаси. Прие името й – името на майка й – без въпроси. Ако Върнън я преследваше... Глупава грешка, но нямаше как да я поправи, без да събуди подозренията на Лоркан.
Затова държеше езика зад зъбите си и не го питаше нищо. Например защо бе ходил по дирите й. Нито коя беше господарката му, щом й служеше толкова могъщ воин – защо искаше да стигне до Морат, защо постоянно докосваше някакъв предмет под тъмния си жакет. И защо я бе погледнал толкова изненадано – колкото и да се опиташе да го прикрие, – когато му спомена за Селена Сардотиен и Елин Галантиус.
Елида не се съмняваше, че воинът също има тайни и че независимо от обещанието му да я брани, щом получеше нужните отговори, щеше да сложи край на опеката си.
Въпреки това спа спокойно през последните две нощи благодарение на пълния си корем след успешния лов на Лоркан. Хванал бе два заека и след като тя излапа своя за броени минути, той й предложи половината от онова, което беше останало от неговия. Елида не си направи труда да отказва от вежливост.
В гората започна да просветлява чак няколко часа след изгрева и с всяка тяхна стъпка въздухът се освежаваше. Докато не чуха грохота на буйни води – Акантус.