Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
Отблизо Кел ухаеше на лилии и трева. Холанд миришеше на пепел, кръв и метал.
Барън погледна магьосника в очите. Толкова приличаха на очите на Кел! И същевременно бяха толкова различни. Вгледан в тях, видя гняв, омраза и болка — все страсти, които не се изливаха навън и не се показваха по останалата част от лицето му.
— Е? — настоя Холанд.
— Представа си нямам — изръмжа Барън. Надяваше се само да са отишли някъде надалеч.
Холанд недоволно изви устни.
— Грешен отговор!
Дръпна острието по права линия и Барън усети пронизваща горещина при гърлото си — и после нищо.
IX
Празненство и пожарище
I
Червеният Лондон посрещна Кел у дома, сякаш всичко си беше наред. Тук не беше валяло и небето бе прошарено от тънки влакънца облаци и алена светлина, същинско отражение от Айл. Карети громоляха по изровените коловози в уличния калдъръм, а сладко ухание на подправки и чай изпълваше въздуха. В далечината се разнасяха отгласи от начеващите празненства.
Нима наистина бяха минали само часове, откакто, ранен и объркан, Кел избяга от този свят в следващия? Простичкото, утешително спокойствие и привичността на града нарушиха равновесието му и го накараха да се усъмни — пък макар и за момент — дали наистина всичко е наред. Знаеше, че покоят е измамен — в недрата на стъпилия на двата бряга на реката дворец положително бяха забелязали отсъствието му; нейде из града се търкаляха двама мъртъвци и най-вероятно техни другари с празни погледи го търсеха ведно с плячката му — но на сивата „Уитбъри“ и тукашната „Вес Анаш“, където светлината от реката се лееше от една страна и утринното слънце — от другата, Червеният Лондон изглежда не забелязваше в каква опасност се намира. Опасност, която Кел мъкнеше през него.
Малко черно камъче беше в състояние да сътворява и унищожава. Той потрепери при тази мисъл и стисна по-здраво ръката на Лайла, само за да осъзнае, че шепата му е празна.
Обърна се с надежда да види девойката да стои редом и са се разделили само на една-две стъпки по време на преминаването им. Но беше самичък. Ехото от магията на антари сияеше слабо върху стената и белязваше откъде е преминал заедно с Лайла.
Нея обаче я нямаше.
А с нея бе изчезнал и камъкът.
Кел удари стената с ръка и отвори наново разреза, тъкмо започнал да зараства. По китката му потече кръв, той изруга и тръгна да рови за кърпичка в палтото си, забравил, че го преметна през раменете на Лайла. Начена поредната ругатня, но си спомни за носната ѝ кърпа. Онази, която му даде в замяна — пъхната в задния му джоб.
Струва ми се някак правилно — беше казала тя. Ти ми даде нещо твое. Аз ти връчвам нещо мое. Сега сме свързани.
Свързани — помисли си Кел. Мислите му полетяха, докато издърпваше парчето плат. Дали ще подейства? Не и ако тя е по някакъв начин разкъсана на парчета или заседнала между световете (носеха се легенди за не-антари, опитвали се да отворят врати и останали в междината). Но ако Лайла не бе преминала, или ако се намираше тук някъде… жива или мъртва… магията би трябвало да подейства.
Кел поднесе окървавената кърпичка до стената и притисна длан към ехото от скорошния си белег.
— Ас еноси — нареди на магията. — Ас еноси Делайла Бард.
Лайла отвори очи и видя червенина.
Не дръзко червено, изплискано като боя върху сградите, а нежен, повсеместен оттенък, все едно надзърташе през цветно стъкло. Опита се да го прочисти от очите си с примигване, но то не искаше да си отиде. Когато Кел нарече града си Червен Лондон, тя прие, че е избрал цвета по някакъв типичен белег — или поне с конкретна причина. Сега виждаше, че е „червен“ съвсем буквално. Девойката си пое дъх и вкуси цветя във въздуха. Лилии, маргаритки, кремове. Ароматът витаеше навсякъде и граничеше с болезнената сладост на парфюм — нищо чудно, че обгръщаше около Кел. След малко поизчезна (както и червеното), понеже сетивата на пътешественичката се приспособиха към новата обстановка, но когато си пое дъх твърде дълбоко, отново я връхлетя.
Лайла се задави и остана неподвижна. Лежеше по гръб в някаква уличка, пред доста симпатична червена врата (боядисана, не резултат от оттенъка). Неравно улично паве се врязваше в гърба ѝ през палтото. Палтото на Кел. Беше проснато под нея на земята, разперено като крила.
Но Кел липсваше.
Лайла стисна юмрук, за да се убеди, че може да си мърда пръстите, и усети черния камък, загнезден в дланта ѝ, все още вибриращ леко. Стана, помисли си тя и въздъхна изумено, докато сядаше. Наистина беше станало!