Четирите цвята на магията

— Стига — изсъска той в ухото ѝ. — Соласи — рече извинително на търговеца. — Тя е чужденка. Нецивилизована, но безвредна.

Лайла го изпепели с поглед.

— Анеш, мас варес — отвърна търговецът и се поклони още по-ниско. — Достатъчно вредна да краде… — със сведена глава, той не видя как Кел надзърта през рамо към стражата, която се насочваше към тях през пазара. Не видя как се скова младежът. Но Лайла забеляза.

— Ще купя каквото се е опитала да вземе — заяви Кел припряно и бръкна в джоба на палтото си, без да обръща внимание, че още го носи Лайла.

Търговецът се изправи и взе да клати глава.

— Ан. Ан. Не мога да вземам пари от вас!

Стражата се приближаваше, Кел очевидно не искаше да се задържа да ги изчака, извади монета от палтото и я постави със звън на тезгяха.

— За предизвиканите неприятности — каза и обърна Лайла настрани. — Вас ир.

Не изчака отговора на търговеца, а просто бутна момичето в тълпата, надалеч от сергията и стражата, която беше на крачка да стигне до нея.

— Нецивилизована? — възнегодува Лайла, а Кел я стисна за рамото и я поведе към изхода на пазара.

— Пет минути! — възмути се той, смъкна палтото от раменете ѝ, метна го на своите и вдигна яката. — Не можеш да си удържиш ръцете даже за пет минути! Кажи ми, че не си се помъчила вече да продадеш камъка.

Лайла изсумтя недоволно. Докато Кел я извеждаше от блъсканицата и встрани от реката, към по-тесните улички, не спря да се възмущава:

— Невероятно. „Толкова се радвам, че си добре, Лайла…“ — имитира го тя. — „Благодаря се на Бога, че използването на камъка не те е накъсало на хиляди крадливи парченца“…

Кел отпусна хватката си върху рамото ѝ:

— Не мога да повярвам, как така проработи.

— Не ми звучиш особено зарадван — сухо отбеляза Лайла.

Той спря и се обърна към нея.

— Не съм. — Синьото му око изглеждаше притеснено, черното — неразгадаемо. — Радвам се, защото не си пострадала, Лайла, но вратите между световете следва да си останат затворени за всички, освен антари, и фактът, че камъкът ти е позволил да преминеш само доказва колко е опасен. И всяка секунда, докато е тук, в моя свят, аз умирам от ужас.

Лайла несъзнателно сведе поглед. Рече:

— Ами добре тогава. Да се махаме оттук?

Тънка, но благодарна усмивчица плъзна по устните на Кел. Лайла извади камъка от джоба си и го вдигна, а Кел изшътка зашеметен и покри шепата ѝ със своята, за да го скрие. При докосването им в очите му проблесна искрица, но тя не смяташе, че допирът до нея го е разчувствал. Камъкът потрепери по-особено в ръката ѝ, сякаш бе усетил Кел и искаше да иде при него. Лайла се почувства леко обидена.

— Санкт! — изруга младежът срещу нея. — Ама защо просто не го вдигнеш за всеобщо обозрение, а?

— Нали си го искаше обратно — възмути се тя, стресната. — С теб не се излиза на глава.