Четирите цвята на магията

Известно време Кел обмисля думите ѝ. После каза:

— Много добре.

Лайла недоверчиво сбърчи вежди.

— Какво значи това „много добре“?

— Можеш да дойдеш с мен — поясни Кел.

Тя се ухили широко. Усмивката озари лицето ѝ по съвсем нов начин и я подмлади. Стрелна прозореца с поглед и заяви:

— Слънцето почти изгря. И Холанд вероятно вече ни търси. Достатъчно ли си добре да пътуваш?

Всъщност е доста трудно да убиеш антари.

Кел кимна, докато Лайла премяташе плащ през раменете си и прибираше оръжията — всичко правеше с отсечени, ефикасни движения, сякаш се боеше, че ако се забави прекалено, той ще си оттегли предложението. Кел само стоеше и се дивеше.

— Не искаш ли да кажеш довиждане? — попита и посочи пода и някъде по-надолу. — Барън.

Лайла се поколеба, загледана в ботушите си и света под тях.

— Не — отвърна тихо с глас, неуверен за първи път, откакто се бяха срещнали.

Кел не знаеше как са се преплели пътищата на Барън и Лайла, но не повдигна повече въпроса. Не я винеше. В крайна сметка, нали нямаше планове да се отбива до двореца и да види брат си за последен път. Прецени го като твърде опасно, пък и Рай нямаше да го пусне да си тръгне, но всъщност истината беше, че той самият не бе в състояние да се застави да се сбогува.

Палтото на Кел висеше на стола. Отиде до него и го обърна наопаки отляво надясно, като смени износеното черно с рубиненочервено.

В очите на Лайла любопитството припламна като фитил във фенер, но тя не му позволи да се разгори, а и младежът предположи, че е видяла лично как става номерът, когато е тръгнала да рови из джобовете му снощи.

— Колко палта според теб има вътре в това? — попита тя делово, сякаш се интересуваше от времето, а не от сложно заклинание.

— Не съм съвсем сигурен — призна Кел, докато ровеше в обточения със златно джоб и въздъхна наум с облекчение, понеже напипа в него дребна монета. — От време на време си мисля, че съм ги виждал всичките, а после се натъквам на някое ново. А понякога старите се губят. Преди няколко години попаднах на едно късо палтенце — грозно зелено, със закърпени лакти. Но оттогава не съм го виждал… — извади от палтото лина от Червения Лондон и го целуна. Монетите представляваха идеалните ключове за врати. На теория всичко от един свят би свършило работа — повечето вещи, носени от Кел, идваха от Червения Лондон — но монетите бяха прости, твърди, конкретни и гарантирано работеха. Той не можеше да си позволи да оплеска нещата, не и когато втори живот му висеше в ръцете (а той висеше, независимо от твърденията на Лайла).

Докато търсеше парата, тя си изпразни джобовете — събра се доста шарена „компания“ от шилинги, пенита и фартинги, които струпа върху скрина до леглото. Кел се пресегна и измъкна едно половин пени от купчината, за да замени изгубения Сив амулет. В това време Лайла дъвчеше устни и зяпаше монетите, пъхнала ръка във вътрешния джоб на куртката си. Играеше си с нещо вътре и след няколко секунди измъкна елегантен сребърен джобен часовник и го постави до купчината с монети.