Четирите цвята на магията

II

Дъждът бе спрял и след него улиците се виеха студени и влажни, но въпреки мократа пръст и октомврийския хлад, Лондон започваше да се пробужда мъчително. Отвсякъде отекваше тракането на паянтови каруци, пресрещнато от аромата на пресен хляб и напалени огнища, а търговци и клиенти подемаха бавния танц на работния ден, вдигаха резетата на вратите и капаците на магазините и се подготвяха да се трудят. Кел и Лайла напредваха през пробуждащ се град и бързаха в бледата утринна светлина.

— Сигурна ли си, че камъкът е у теб? — притисна я Кел.

— Да — отвърна Лайла с лека усмивчица. — И ако възнамеряваш да си го откраднеш, съветвам те да не пробваш, понеже ще се наложи да ме претърсиш и — с магия или не — ножът ми, обзалагам се, ще налучка сърцето ти, преди твоите пръсти — камъка… — заяви тя с такава спокойна увереност, че Кел загуби желание да проверява дали е права. Вместо това насочи вниманието си към околните улици и се опита да си ги представи какви са на един свят разстояние.

— Почти стигнахме.

— Къде сме стигнали?

— „Уитбъри“ — уточни Кел.

Беше преминавал оттук и преди (така се оказваше близо до стаята си в „Рубинени поля“, с други думи имаше къде да остави всички новопридобити предмети, преди да докладва в двореца). Но, нещо по-важно, редицата магазини по „Уитбъри“ не се намираха непосредствено върху „Рубинени поля“, а на около две пресечки оттам. Отдавна се беше научил колко е рисковано да влиза в някой свят точно там, където иска да се озове. Ако те очакват проблеми, ще тупнеш право върху тях.

— В Червения Лондон има една кръчма — обясни той, опитвайки се да не мисли нито за последното си посещение в пивницата, нито за проследяващото заклинание и нападението, нито за труповете на мъжете в задната уличка. Трупове, които породи той. Продължи. — Там държа стая. В нея ще намерим нужното да си отворя врата към Белия Лондон.

Лайла не се заяде за употребата на единствено вместо множествено число или поне не си даде труд да го поправи, ако го беше забелязала. Всъщност, по време на прехода през мрежата от задни улички, изглеждаше потънала в собствените си мисли. Кел си отваряше очите на четири, наострил сетива.

— Няма да се натъкна на себе си, нали? — наруши мълчанието Лайла.

Кел я зяпна.

— Какви ги говориш?

Тя подритна едно хлабаво паве.

— Ами, там е съвсем друг свят, нали? Друга версия на Лондон? А има ли моя друга версия?

Антари се намръщи:

— Никога не съм срещал друга като теб.

Не го беше намислил като комплимент, но Лайла го прие по този начин и се усмихна широко.

— Какво да ти кажа, единствена съм по рода си.

Кел успя да отвърне на усмивката ѝ и тя се ококори.

— Какво ти има на лицето?

Усмивката му угасна.

— Какво?