Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
— Нищо — тя се разсмя. — Вече изчезна…
Кел само поклати глава — не успя да схване шегата — но каквато и да беше, явно много зарадва Лайла, защото тя не престана да се кикоти под нос през целия път до „Уитбъри“.
Свиха в приятна малка уличка. Кел се спря на тротоара между две витрини. Едната — собственост на зъболекар, другата — на бръснар (в Червения Лондон бяха билкар и каменоделец) и ако младежът присвиеше очи, различаваше даже следи от кръвта си по тухлената стена помежду им — повърхност, прикрита от тесен навес. Лайла се взираше настоятелно в стената.
— Тук ли се намират? Стаите ти?
— Не — отвърна той. — Но тук ще минем отвъд.
Лайла свиваше юмруци и ги отпускаше край хълбоците си. Кел си каза, че сигурно се страхува, но когато тя погледна към него, очите ѝ сияеха, а на устните ѝ цъфтеше едва загатната усмивка.
Младежът преглътна и пристъпи към стената, а Лайла се присъедини към него. Той се поколеба.
— Какво чакаш?
— Нищо — отвърна Кел. — Просто… — Свали си палтото и го метна на раменете ѝ, сякаш магията можеше да бъде измамена толкова лесно. Сякаш не би забелязала разликата между човек и антари. Съмняваше се, че палтото му ще бъде от полза — камъкът или щеше да я пропусне да мине, или пък не — но все пак го направи.
В отговор Лайла си извади кърпичката — онази дето му даде, когато му пребърка джобовете и си я взе, докато лежеше припаднал на пода ѝ — и я пъхна в задния му джоб.
— Какво правиш? — попита той.
— Стори ми се някак правилно. Ти ми даде нещо твое. Аз ти връчвам нещо мое. Сега сме свързани.
— Магията не действа така.
Лайла сви рамене:
— Няма да навреди.
Кел предположи, че е права. Извади ножа и прокара острието през дланта си, а в резката изби тънка черта от кръв. Той намокри пръсти в нея и нарисува знака на стената. Каза:
— Извади камъка.
Лайла го погледна с недоверие.
— Ще ти трябва — настоя Кел.
Тя въздъхна и измъкна широкополата си шапка от джоба на сюртука си. Беше смачкана, но с един замах на китката я разгъна и бръкна в нея като магьосник. Оттам извади черния камък. При вида му нещо в Кел трепна — болка в самата му кръв — и изпита потребност от последната си капка сила, за да не посегне към талисмана. Стисна зъби срещу необходимостта да го направи и за първи път си помисли, че навярно наистина е по-добре да не държи амулета.
Лайла сви пръсти около камъка, а Кел — своите около нейните. Стори му се, че дори усеща талисмана да вибрира през плътта и костите на ръката ѝ. Постара се да не мисли за сладката му песен. За последен път попита:
— Сигурна ли си?
— Ще стане — промълви Лайла. Сега не звучеше толкова уверена, колкото преди — сякаш не толкова вярваше, колкото искаше да се получи и Кел кимна. Тя добави. — Сам каза, че всеки има смес от човешко и магическо в себе си. Това е валидно и за мен… — И го погледна. — Какво ще стане сега?
— Не знам — отвърна той честно.
Лайла се притисна съвсем плътно към него, чак ребрата им се докоснаха и той усети препускането на сърцето ѝ върху своите. Беше много добра да прикрива страха си. Не личеше в очите ѝ, нито в изражението, но пулсът я издаде. Само че в този миг Лайла се усмихна и Кел се запита дали тя всъщност изпитва страх, или нещо съвсем друго.
— Няма да умра — заяви тя. — Не и преди да го видя.
— Какво да видиш?
Усмивката ѝ се разшири:
— Целия свят.
Кел ѝ се ухили в отговор. Лайла вдигна свободната си ръка и придърпа устата му към своята. Целувката бе мимолетна и отмина, също като някоя от усмивките ѝ.
— Това пък за какво беше? — попита антари замаян.
— За късмет! — отвърна тя и долепи рамене до стената. — Не че ми трябва.
Кел я зяпна за момент и тутакси се насили да се обърне към окървавените тухли. Хвана я отново за ръката и вдигна пръсти към знака. Изрече:
— Ас траварс.
Стената поддаде и пътешественикът и крадлата пристъпиха напред и отвъд.
III
Барън се събуди от шум.
Случваше се за втори път тази сутрин.
Шумът беше нещо сравнително обикновено за една пивница — нивото му се надигаше и спадаше в зависимост от часа: понякога гръмотевичен, друг път тих, но винаги присъстваше в някаква пропорция. Дори когато пивницата беше затворена, „На хвърлей камък“ никога не замлъкваше напълно. Но Барън познаваше всеки шум, който се чуваше тук — от пукането на дъските на пода до скърцането на вратите и воя на вятъра през стотиците цепнатини в старите стени.
Познаваше ги всичките.
И този беше различен.
Барън притежаваше пивницата „на междината“ — защото така си мислеше за измъчената стара сграда — от много дълго време. Достатъчно, за да открие странните явления, които се носеха насам-натам между световете като пяна по водата. Достатъчно странното да се възприеме като нормално. И макар самият той да не представляваше част от тази странност и да не се интересуваше, нито да проявяваше склонност да практикува онова, което другите наричаха магия, с времето успя да развие своеобразно сетиво, което реагираше на нея.