Внезапни завършеци

По дяволите, колко я боляха ребрата. И ръцете. И краката. И лицето. Толкова много навяхвания, одрасквания и синини, че с усилие можеше да ги различи една от друга; цялото ѝ тяло беше една шибана пулсираща рана.

Погледът ѝ се спря върху трупа на Дод, тя почувства поредния порив за повръщане и извърна очи към хоризонта, като се съсредоточи върху блещукащата празнота.

Не, не празнота.

В далечината се виждаше надигаща се прах. Тя отново избърса лицето си с разкъсания ръкав, който вече беше толкова мръсен, че по-скоро щеше да го омаже още повече, отколкото да го почисти. Изправи се и се взря в маранята, без да вярва на очите си. Конници. Несъмнено. Доста надалеч, но бяха поне дузина.

— Ох, мамка му — прошепна тя и прехапа устни. Ако нещата продължаваха да се развиват така, скоро сигурно щеше да ги прегризе. — Ох, мамка му!

И Шай закри очите си с ръце, стисна ги здраво и се скри в самоналожената тъмнина с отчаяната надежда, че може по някакъв начин да се е объркала. Нямаше да ѝ е първата грешка, нали?

Но след като свали ръцете си, прахта все още беше там.

Светът е просто един злобен грубиян и колкото по-ниско падаш, толкова по̀ му харесва да те рита. Шай отпусна ръце на хълбоците си, изпъна гърба си и изкрещя към небето, а думата се проточи толкова дълго, колкото можеха да изтърпят болящите я дробове:

— Мамка муууууууу!

Ехото отскочи от сградите и умря от бърза смърт. Отговор нямаше. Може би само лекото жужене на мухите, които вече проявяваха интерес към Дод. Конят на Нири я погледна и се извърна настрани, без изобщо да се впечатли. Сега към всичките останали болки се прибави и болката в гърлото. Шай беше длъжна да си зададе обичайните въпроси.

И сега какво, по дяволите?

Със стиснати зъби измъкна ботушите на Дод и седна в прахта до него, за да ги обуе. Не за пръв път се въргаляха заедно в прахта, те двамата. Макар че за пръв път той беше мъртъв. Ботушите му ѝ бяха големи, но така беше много по-добре, отколкото съвсем без ботуши. Тя дошляпа с тях до таверната.

Нири издаваше жалки стонове, докато се опитваше да се надигне. Шай го изрита в лицето и в гърба, прибра останалите стрели от колчана, взе също и големия нож от колана му. Излезе навън, прибра лъка и сложи на главата си шапката на Дод. Тя също ѝ беше малко голяма, но поне осигуряваше някаква сянка, докато слънцето се издигаше. След това събра трите коня и ги свърза в редица — доста трудна операция, тъй като големият жребец на Джег беше злобно копеле и изглеждаше твърдо решен да ѝ пръсне мозъка.

Когато приключи, погледна намръщено към прашната следа. Определено приближаваха града, и то бързо. Като се взря по-внимателно, тя успя да преброи девет или десет — което беше с двама или трима по-добре от дванайсет, но си оставаше адски притеснително.

Агенти на банката, търсещи откраднатите пари. Ловци на глави, които искат да приберат наградата. Други престъпници, които са надушили вятъра на плячката. Плячка, която в момента се намираше на дъното на кладенеца. Всеки можеше да е. Шай притежаваше свръхестественото умение да си създава врагове. Установи, че гледа към Дод, който лежеше по лице в прахта с опънати боси нозе. Единственото, с което ѝ вървеше по-малко, отколкото с враговете, бяха приятелите.