Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Дод все още събираше монетите от прахта и ги прибираше в торбата, като бавно се приближаваше към кладенеца. Безразличен към съдбата на спътниците си. Това не е чак толкова изненадващо, както можеше да се предположи. Ако Дод можеше да се опише с една дума, то тя беше „безразличие“.
Шай слезе по стъпалата на таверната, по-близо към края им, където имаше по-малка вероятност да заскърцат. Опъна тетивата наполовина и взе Дод на прицел. Той клечеше в прахта с гръб към нея, по средата на ризата му се виждаше тъмно петно пот. Тя дълго размишляваше дали да не го използва като мишена и да не го простреля още сега в гърба. Но да убиеш човек не е лесно, особено след толкова дълги размишления. Гледаше го как взема последната монета и я пуска в торбата, после се изправя, затяга вървите и се обръща с усмивка.
— Събрах…
Двамата постояха известно време така. Той, стиснал торбата със среброто в едната си ръка и с неуверена усмивка на огряното от слънцето лице, но с определено уплашени очи в сянката на евтината му шапка. Тя, застанала на последното стъпало — окървавени боси крака, окървавена разбита уста, окървавена коса, залепнала за окървавеното ѝ чело, — но държаща лъка здраво и уверено.
Той облиза устни, преглътна, после пак ги облиза.
— Къде е Нири?
— На кофти място.
Тя се изненада от твърдата нотка в гласа си. Звучеше като някой, когото изобщо не познаваше. Гласът на Смоук може би.
— Къде е брат ми?
— На още по-кофти.
Дод преглътна, размърда потния си врат и започна бавно да отстъпва назад.
— Уби ли го?
— Забрави за тях двамата и стой мирно.
— Почакай, Шай, нали няма да ме застреляш? Не и след всичко, което преживяхме заедно. Няма да стреляш. Не и в мен. А? — Гласът му ставаше все по-писклив, но той продължаваше да отстъпва към кладенеца. — Не исках да става така. Идеята не беше моя!
— Разбира се, че не. За да ти хрумват идеи, трябва да мислиш, а това хич не ти се удава. Просто се движиш по течението. Дори това да означава, че ще ме обесят.
— Виж сега, Шай…
— Не мърдай, казах. — Тя изопна тетивата докрай, нишката се впи силно в окървавените ѝ пръсти. — Ти какво, мамка му, да не си глух?
— Шай, виж, дай да го обсъдим, а? Просто да поговорим.
Той вдигна треперещата си длан, сякаш тя можеше да спре стрелата. Бледосините му очи я гледаха и внезапно тя си спомни онзи първи път, когато го беше срещнала. Той стоеше, облегнат на конюшнята, усмихваше се леко и свободно, не особено умен, но доста весел. В живота ѝ беше имало твърде малко веселие, след като напусна дома си. Направо да не повярваш, че го беше напуснала, за да търси точно това.
— Знам, че постъпвах неправилно, но… Аз съм идиот.
И той се опита да изкара на лицето си усмивка, която трепереше също като ръката му. Той заслужаваше някоя друга усмивка, поне за начало, и макар да не беше изкусен в леглото, поне го топлеше, което все пак беше нещо, и с него тя не се чувстваше така, сякаш е съвсем сама, а целият свят срещу нея — което вече беше много.
— Стой мирно — каза Шай, вече по-меко.
— Няма да ме застреляш. — Той продължи да отстъпва към кладенеца. — Това съм аз, нали? Аз, Дод. Само не стреляй в мен. Просто ще направя…
Тя го простреля.
Странно нещо са това, лъковете. Слагаш стрелата, опъваш тетивата и се прицелваш — за всичко това са нужни умения, усилия и решимост. Пускането на стрелата е нищо. Просто спираш да я държиш. Всъщност щом веднъж си се прицелил, вече е по-лесно да я пуснеш, отколкото да не го направиш.
Дод се намираше на десетина крачки разстояние и стрелата прелетя през цялото разстояние между тях, на косъм не попадна в ръката му и го прониза в гърдите. Изненада я липсата на какъвто и да е звук. Всъщност плътта е мека. Особено в сравнение с острието. Дод направи още една крачка, сякаш не беше разбрал, че са го простреляли, и очите му се разшириха. След това погледна към стрелата и примигна.
— Ти ме простреля — прошепна той и се свлече на колене; кръвта вече се разливаше по ризата му в тъмен овал.
— Не те ли предупредих, по дяволите?
Тя хвърли лъка, внезапно ядосана на себе си и на Дод, и на лъка.
Той я погледна.
— Но аз не мислех, че ще стреляш.
Тя го погледна в отговор.
— Нито пък аз. — Тишина. Отново подухна вятър и вдигна облачета прах между тях. — Съжалявам.
— Съжаляваш? — изхриптя той.
Това може би беше най-глупавото нещо, което беше казвала някога, и то при съществуването на сериозна конкуренция, но какво друго можеше да каже? Думите стрели не вадят. Тя леко сви рамене.