Тайната на Ботичели

Час по-късно желанието ми беше станало още по-силно. Двамата с брат Гуидо се търкаляхме като грахчета в празна чиния, докато корабът се накланяше заплашително ту напред, ту назад. Всеки път, когато вълнението ни захвърляше под решетката, бивахме заливани от обилно количество морска вода, от която едва успявахме да си поемем дъх и да отворим сърбящите си очи. Към този момент вече и двамата повръщахме, даже аз повече от него. Дотук с моите хвалби за венецианската ми кръв. И вече нямахме възможност да повръщаме прилично само в единия ъгъл — повръщахме навсякъде, един върху друг, и върху нас самите. Разчитахме единствено на морската вода да отмие и мръсотията, и срама ни. Корабът ни подхвърляше като играчки и с всяка следваща среща с поредната дървена стена синините ни ставаха с една повече. По едно време и за огромен наш ужас трюмът започна да се пълни с вода — първо до глезените ни, а после и до кръста ни. Нямах представа какво ще се случи, ако безмилостната морска вода проникне до картината, но и вече не ме интересуваше. На фона на рева на бурята не можехме нито да говорим, нито да се чуем. Подгизнали и треперещи от студ, двамата с брат Гуидо се притиснахме един в друг, подобно на души, запратени в ада. Срамът беше забравен, различията — пренебрегнати. Бяхме като един човек. Имах чувството, че съвсем скоро ще умра, но бях щастлива, че няма да умра сама. Родени насред буря. Това си повтарях непрекъснато. Венецианците са родени в буря. Родени в буря, загинали в буря — кръгът се затваря. Нивото на водата се заиздига още по-нагоре и брат Гуидо започна да се моли. Но когато студените морски вълни проникнаха в корсажа ми, той се ококори и изкрещя. Викът му бе заглушен от воя на бурята и грохота на падащата върху нас вода, но по формата на устните му схванах, че той изговаря името на „Примавера“. Казах, че вече изобщо не ми пукаше за картината, която ни бе довела до това положение. Но ме беше грижа за него. И само заради него, с почти сковани от студа пръсти, аз бръкнах в корсажа си и извадих оттам покрития с восък свитък, след което го вдигнах високо над нивото на водата. Монахът се заоглежда отчаяно в опит да намери начин да спаси рисунката и в следващия момент отговорът доплува пред очите му — кожената кратуна за вода. Набързо пренави пергамента на достатъчно малко руло, за да може да го пъхне в гърлото на кратуната, а после притисна здраво восъчната тапа. А после, тъй като беше по-високият от двама ни, уви кожения ремък на кратуната около врата си и пъхна козята кратуна на гърба си, в качулката на расото си. Знаех не по-зле от него, че ако водата стигне чак дотам, и без това вече ще сме мъртви.