Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Виж! — извиках, поклащайки се умело. — Вече мога да ходя като моряк!
Брат Гуидо ме изгледа завистливо и пропълзя бавно към отсрещния ъгъл, далече от повръщаното си.
— Струва ти се смешно, а? — промърмори. — Дано само не стане още по-зле!
— По-зле ли? — провикнах се самоуверено, защото си знаех, че днес е последният ни ден на борда. — Някакво си дребно вълнение, нищо повече.
Той завъртя очи, чиито орбити изглеждаха буквално кухи от пристъпа на морска болест. Брадата му вече беше израснала — беше черна като косата му, а заедно с бледата му кожа и драстичната загуба на тегло му придаваше вид по-скоро на религиозен аскет, отколкото на ангел.
— Може и да си права — изломоти. — Впрочем водите около протоците на Неапол са пословично бурни, тъй като точно тук се събират теченията от седемте морета. Преди не ти го споменах, за да не те уплаша, но ето че вече сама виждаш какво става. — Въздъхна. — Е, така поне ще пристигнем по-бързо. Теченията ще ни изстрелят в пристанището подобно на гюлле от оръдие. Особено с този вятър, който ни е подхванал отзад.
— Ето че вече започваш да разсъждаваш трезво! — подметнах поощрително. — Трябва да гледаме на нещата откъм хубавата им страна. Така поне ще напуснем по-скоро този проклет кораб и копелетата, които го управляват. Гаранция, че утре вечер ще спим в копринените чаршафи в двореца на дон Феранте! — Заподскачах към него по движещите се дъски и го потупах по рамото. — Горе главата! — допълних. — Вероятно едва сега мога да проявя истински венецианската си закалка. Нали знаеш какво казват за нас? Че всеки венецианец е роден насред морска буря, поради което от нас се очаква да имаме най-здравите стомаси в открито море. — Изведнъж сякаш бях забравила както за опасния екипаж над главите ни, така и за непознатия град, в който отивахме. Единствената ми мечта беше да сляза по-скоро на сушата, далече от тази шибана лодчица.
Час по-късно желанието ми беше станало още по-силно. Двамата с брат Гуидо се търкаляхме като грахчета в празна чиния, докато корабът се накланяше заплашително ту напред, ту назад. Всеки път, когато вълнението ни захвърляше под решетката, бивахме заливани от обилно количество морска вода, от която едва успявахме да си поемем дъх и да отворим сърбящите си очи. Към този момент вече и двамата повръщахме, даже аз повече от него. Дотук с моите хвалби за венецианската ми кръв. И вече нямахме възможност да повръщаме прилично само в единия ъгъл — повръщахме навсякъде, един върху друг, и върху нас самите. Разчитахме единствено на морската вода да отмие и мръсотията, и срама ни. Корабът ни подхвърляше като играчки и с всяка следваща среща с поредната дървена стена синините ни ставаха с една повече. По едно време и за огромен наш ужас трюмът започна да се пълни с вода — първо до глезените ни, а после и до кръста ни. Нямах представа какво ще се случи, ако безмилостната морска вода проникне до картината, но и вече не ме интересуваше. На фона на рева на бурята не можехме нито да говорим, нито да се чуем. Подгизнали и треперещи от студ, двамата с брат Гуидо се притиснахме един в друг, подобно на души, запратени в ада. Срамът беше забравен, различията — пренебрегнати. Бяхме като един човек. Имах чувството, че съвсем скоро ще умра, но бях щастлива, че няма да умра сама. Родени насред буря. Това си повтарях непрекъснато. Венецианците са родени в буря. Родени в буря, загинали в буря — кръгът се затваря. Нивото на водата се заиздига още по-нагоре и брат Гуидо започна да се моли. Но когато студените морски вълни проникнаха в корсажа ми, той се ококори и изкрещя. Викът му бе заглушен от воя на бурята и грохота на падащата върху нас вода, но по формата на устните му схванах, че той изговаря името на „Примавера“. Казах, че вече изобщо не ми пукаше за картината, която ни бе довела до това положение. Но ме беше грижа за него. И само заради него, с почти сковани от студа пръсти, аз бръкнах в корсажа си и извадих оттам покрития с восък свитък, след което го вдигнах високо над нивото на водата. Монахът се заоглежда отчаяно в опит да намери начин да спаси рисунката и в следващия момент отговорът доплува пред очите му — кожената кратуна за вода. Набързо пренави пергамента на достатъчно малко руло, за да може да го пъхне в гърлото на кратуната, а после притисна здраво восъчната тапа. А после, тъй като беше по-високият от двама ни, уви кожения ремък на кратуната около врата си и пъхна козята кратуна на гърба си, в качулката на расото си. Знаех не по-зле от него, че ако водата стигне чак дотам, и без това вече ще сме мъртви.