Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Чакам новини. Битката трябва да е започнала. Томас Хауард не смее да се върне в Лондон да се изправи пред Катерина, без да може да докладва за битка. Ако се върне победен, семейство Хауард ще бъде съсипано. Той е заложил на карта всичко. Репутацията му и възможността да си върне приятелството на своя крал висят на косъм; зная колко упорито, колко ожесточено ще следва единствената си избрана цел. Но Джеймс няма нужда да се бие, Джеймс би могъл да се оттегли. Той и армията му могат да се изпарят обратно през нашата граница, и да се похвалят с нов успешен набег срещу Англия, който е изплашил до смърт всички в северните области и е показал на Хари, че не може да проявява незачитане към нас.
Сигурна съм, че Джеймс ще направи именно това — точно по този начин шотландците винаги са тормозили англичаните, — но после идва съобщение, от което научаваме, че е започнала битка. Половин ден по-късно пристига човек от Единбург с новините, че този ден сме спечелили, и че шотландците продължават на юг. Може да стигнат чак до Лондон! Какво ще ги спре, ако са разгромили английската армия? После избягал войник донася друго съобщение — че е имало ужасна битка, но когато побягнал, тя се развивала в наш ущърб.
Вали пороен дъжд, стена от вода, която ни задържа в замъка, сякаш небето е решило, че никакви новини няма да стигат до нас. Всяка сутрин се събуждам от потропването на дъждовни капки по прозореца и чувам гъргоренето на дъждовна вода в цистерните и шума на потоците, леещи се от каменните лица на водоливниците върху плочите на вътрешния двор. Мисля си за съпруга си, навън във вятъра и бурята; представям си стрелците му с лъкове с мокри тетиви, топчиите му с мокър барут. Заявявам, че никой не трябва да вярва на нищо, не бива дори да разговарят за битката, докато не получим вест от самия Джеймс. Трябва да бъда, както ме призова той, истинска кралица, кралица на шотландците, горда и със смело сърце. Но после ми съобщават, че е пристигнал пратеник от съвета на лордовете в Единбург, с точни новини, и чака в приемната ми.
Откривам, че сърцето ми тупти бързо и ми се повдига, сякаш отново очаквам дете. Допирам ръка до гърлото си и усещам как пулсът ми препуска. Всички, които по някаква причина са задължени да бъдат в покоите ми, и всички, които имат някакво оправдание да присъстват, са се стълпили в просторното помещение. Тръгвам бавно от параклиса, където съм се молила Джеймс да се върне у дома, без значение дали победен или победител — откривам, че не ме е грижа, стига да си дойде у дома. Стражите разтварят широко вратите и глъчката на предположенията мигновено утихва, когато минавам през стълпилите се наоколо хора с чужди лица и се изкачвам по стъпалата до трона си, обръщам се и заставам пред тях, оглеждайки се спокойно наоколо. Несвързано си помислям: Бог да ми е на помощ, аз съм само на двайсет и три години. Някой друг би трябвало да бъде тук, слушайки това, някой, който знае какво да прави. Катерина сигурно би била наясно как да стои, как да слуша, как да отговаря. Чувствам се като малката си сестра Мери — твърде млада, за да бъда част от важни моменти.
Пратеникът стои пред мен в ливрея с цветовете на Джеймс, със съобщението от съвета на лордовете в ръка.
— Какви са новините? — питам и се мъча да говоря спокойно. — Добри, надявам се?
Мъжът е мръсен, яздил е дотук от Единбург, кален и мокър от минаването през бродове на реки, подгизнал от главата до мръсните си ботуши. Сигурно са му наредили да не допуска нищо да го забави и да докладва само на мен. Той коленичи и изведнъж от измъченото му изражение осъзнавам, че е нямало смисъл да питам: „Добри новини, надявам се?“ с глупавия си детински глас. Новините не са добри и аз го знам.
— Говорете — казвам тихо.
— Разгромени сме — изрича задавено той, сякаш е готов да заеме моето място и да заплаче.
— Кралят?
— Мъртъв.
Олюлявам се, но благородникът, който отговаря за кралската трапеза, ме задържа изправена, сякаш трябва да чуя тази новина на крака, макар съпругът ми да лежи по очи в калта.
— Сигурен ли сте? — питам, мислейки за малкия ни син, на почти година и половина, а сега момче без баща; мисля си за бебето, което може би нося. — Уверен ли сте? Тайният съвет потвърди ли го — без съмнение?
— Бях там — казва той. — Видях го.
— Разкажете ми какво видяхте.
— Истинско чудо ще е, ако някой е оцелял — казва той мрачно. — Връхлетяхме сред тях с щурм, а те размахваха градинарски секири срещу нашите пики, и режеха глави, все едно подрязват живи плетове. Нашите топчии нямаха обхват, така че, макар да обстрелваха англичаните, гюлетата прелитаха над главите им и те продължаваха да се движат в строй, неразкъсани и невредими. Мислехме, че ще бъдат напълно смазани, но те бяха свежи. Кралят поведе мощна атака на коне и пеш, и всички мъже от клановете бяха зад него. Никой не му измени — не мога да кажа нито дума срещу някой дом, — всички до един бяха там; но теренът поддаде под краката ни. Изглеждаше солиден, когато го оглеждахме от върха на хълма; но беше коварен, оказа се зелено, обрасло с бурени тресавище. Нагазихме дълбоко и затънахме, и не можехме да се измъкнем, и те ни гледаха как се мъчим да продължим към тях. Стояха, без да нарушават редиците си, докато ние настъпвахме, движейки се все по-бавно и по-бавно, а после те късаха глави, разпаряха кореми и поваляха коне.