Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Измъкна се от бара, без да се обажда на никого. Свежият въздух навън му подейства ободряващо. Висенето в баровете отдавна не беше сред любимите му развлечения. Освен това имаше опасност да провокира връщането към старите слабости. Прекарвайки по-голямата част от времето си в морето, той рядко ходеше на сбирките на Анонимните алкохолици. Затова се контролираше сам, като отбягваше кръчмите.

Вдъхна дълбоко от свежия въздух, наситен с аромат на мащерка и върбинка. Тази миризма му напомняше за Гърция. Лятната вечер беше топла, ветрецът — лек и галещ. Кръчмата беше ярко осветена и шумна. Струваше му се, че не е участник в действието, а просто страничен наблюдател. Зърна Каролайн през стъклото на прозореца. Тя влезе в бара и се огледа. Джо се зачуди кого ли търси. Може би него? За частица от секундата ароматът на билки сякаш стана по-силен, зашеметяващ.

Пред сградата спря старо порше. От него слязоха мъж и жена. Те се притиснаха един към друг, целунаха се продължително и страстно, после се разделиха и със смях се отправиха към входа. Влязоха в бара и си поръчаха напитки. Момичето беше красиво — дребно и стройно. Доста приличаше на Каролайн, само че беше русо. Когато вдигна чашата, за да се чукне с кавалера си, Каролайн застана между двамата. Джо побърза да се върне в бара, обзет от любопитство.

— Недей, Скай — чу се гласът й. Тя хвана ръката на русото момиче. — Спомняш ли си, че татко седеше на същото това място? Спомняш ли си как се чувствахме, докато го наблюдавахме да се напива?

— Каролайн, Скай вече е пораснала — намеси се мъжът. Очите му гледаха безизразно. Беше кльощав, облечен в черно. Дългата му тъмна коса обграждаше слабото бледо лице. Очевидно някои от художниците го познаваха, защото когато двамата със Скай влязоха, се приближиха към него, но сега побързаха да се оттеглят.