![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
Тате премигна, мускулът на бузата му се напрегна и знаех, че иска да ми се развика, но не го направи и това ми каза всичко, което беше нужно да зная.
— Е, сега съм си вкъщи. Ще се кача да видя Грейси и след това какво ще кажеш да поръчам китайско, а, за трима ни? Може да си поръчаш каквото решиш и няма да ти мърморя, че поръчваш твърде много.
— Препекох си филийка — баща ми изглеждаше разочарован и същевременно облекчен. Реших да се възползвам от ситуацията. — Тате, ти си бил в училищното настоятелство дълго време, нали? Още преди аз да уча там. Как стана това?
— Наистина ли искаш да знаеш? — баща ми попита намръщен. — Бяха подели инициатива да ангажират повече бизнесмени и местни политици в стратегията за развитие на училищата. Инициатива на пълния спектър, така я нарекоха.
— О, ясно — усмихнах се, сякаш беше интересно. — Харесваше ли ти?
— Да — отпусна се тате.
Рядко го питах за живота му и на него му хареса. Това ме накара да се почувствам гадно заради следващия въпрос.
— Спомняш ли си Карли Шийлдс?
Тате седна за малко.
— Не мисля — отговори той.
Натиснах го още.
— Карли беше момичето, което се хвърли пред двуетажния автобус. Самоуби се пред училището.
— О, да, разбира се. — Тате бутна очилата си към носа си. — Ужасна трагедия, имала е много проблеми, но ги е крила в себе си. Много тъжно.
— Връчил си ѝ медал, когато е спечелила състезание по плуване, точно преди да се случи това — припомних му аз.
— Така ли? — изправи се той. — Е, не си спомням. Капнал съм, твърде съм уморен, за да ям. Мисля да си лягам.
Нямаше още осем.
Същата студена тръпка, която пропълзя отзад на врата ми, сега се насочи към вените ми. Той помнеше Карли, но тогава защо не каза повече?
— Тате? — извиках аз и това го накара да се сепне на вратата. — Виж, нещата тук са зле. Притеснявам се за Грейси. Остани тази вечер, моля те. Остани с мама. Не ни зарязвай.
Той ме погледна втренчено, сякаш наистина не разбираше какво му казвам. Опитах отново.
— Ти си възрастен, тате. Зрял човек си. Не е честно да бягаш, да правиш каквото там, по дяволите, правиш, и да зарязваш мен и седемгодишно малко момиченце да събираме парчетата. Ти си мъжът тук, затова бъди такъв.
— Слушай сега…
— Оф, зарежи.
— Върни се тук, Рижи — извика той към стълбището след мен точно когато мама излезе от стаята на Грейси.
— Той се върна за чисти дрехи — казах ѝ.
Къщата беше притихнала, стоях на площадката и слушах. Тате беше тук, чувах го как хърка в свободната стая. Бавно слязох по стълбите и отидох в хола. Лаптопът му беше на дивана. Затаих дъх и го отворих. Искаше ми парола, за да преодолея логин екрана, която не знаех. Чудех се какво би направила Аш? Мислех си за тате, за нещата, които обича, и реших да опитам. Грейси беше родена на 9 май, така че написах Грейси09. Познах от първия път.
Но усмивката замръзна на лицето ми, когато се показа десктопът му. Защото първото нещо, което видях, беше снимка на момиче, приблизително на моята възраст, може би малко по-малко. Момиче, което не познавах, момиче, което не знаеше, че някой го е снимал. Беше хубаво, смееше се, имаше дълги, тънки ръце и раница Hello Kilty. Кликнах върху снимката и я увеличих, имаше трапчинки, когато се усмихваше. Изглежда, нямаше нищо свързано с тази снимка, никакъв документ, никакви имена. Само това хубаво младо момиче, наблюдавано от разстояние.
Имаше много папки на десктопа и ги отварях една по една. Умората вече ме налягаше, очите ми пареха от изтощение, но продължих да търся, надявайки се да не намеря нищо. И тогава го открих. Попаднах на папка, пълна с криптирани файлове. Пробвах отново с основната парола, но нищо. Направих още три или четири опита и не влязох. Взирах се във файловете, те нямаха четливи имена, само поредица от цифри — беше невъзможно да отгатна какво има вътре. И тогава се сетих.
Начинът, по който тате гледаше краката на Роуз.
Фактът, че помагаше на Наоми да кандидатства за наградата на Херцога на Единбург точно преди да изчезне.
Как награждаваше с медал Карли, докато тя стоеше там по бански.
Миризмата на различни жени, която винаги присъстваше.
Не исках да мисля, че файловете съдържат снимки на още момичета. Момичета като това. Момичета, които познавам.
Не исках да си го мисля, но трябваше. Трябваше да узная.
22
Събудих се от съобщението на Аш.
„Няма да ходя на училище, будувах цяла нощ. Никакъв напредък,
трябва ми повече време. Ще бъда в болницата.
„ОК, трябва да те видя“, отговорих и зачаках. „Трябва да те питам