Царицата на Палмира [Златните вериги]

Тя падна отново по гръб, задъхана.

— Искаха да ме накарат да повярвам, че си мъртъв – прошепна тя.

Той не обърна внимание на думите й, приближи се и отбеляза:

— И така, твоят корем вече не е голям? Да не би да си родила?

Тя отново не разбра дали той говореше сериозно.

— Аз не бях бременна, когато ме видя с Всепрославения. Изпълних обещанието си. Никой мъж не ме е докосвал, дори моят съпруг.

— Значи лъжеш хората около теб? Народът на царица Зиновия?

Той поклати глава. Ъгълчето на устата му, пощадено от огъня, се изкриви в ужасна гримаса.

— Ти и твоят съпруг живеете в лъжа. Както и всички римляни.

Тя трябваше да възрази. Нали той беше единственият, който можеше да разбере? Който знаеше от къде тръгна лъжата? Но тя запази мълчание. Затвори клепачи, отгатвайки, че лицето й почервенява от срам.

Гласът на Шаваад-Симон стана по-неприязнен.

— Тогава, щом не страдаш от скорошно раждане, значи е от раната?

— Ти знаеш? Ти знаеш за моята рана?

— Християните знаят всичко, което става в Римската империя – изрече той презрително. – Ние имаме братя навсякъде и пътуваме много. Бог е над света, не е затворен в някой храм.

Докато говореше, той беше вдигнал ръцете си над нея, правейки едва доловимото движение, което тя го беше видяла да извършва с другите болни.

— Сега замълчи! – заповяда той. – Дошла си да те лекувам, ще те лекувам.

— Не, не. Лъжеш се. Не съм дошла за това. Аз исках…

Тя се препъна в думите. Той самият се поколеба, спря да се движи. С рязък жест разбули главата си.

— За да ме видиш по-добре, може би? – каза през зъби той. – За да изпиташ съжаление към мен? Тогава гледай, но без съжаление, защото аз не съм за оплакване. Бог ме спаси. Той направи от мен този, който трябваше да бъда.

Това беше по-силно от нея. Тя се изправи, протегна ръка към обезобразената буза. Сълзите бликнаха. Тя почти не забеляза как той отстъпи неволно назад.

— Как е възможно това? Шаваад, Шаваад! Как е възможно това? – изстена тя.

— Моето име е Симон!

— О, защо са ти направили това!

— Не си ли достатъчно римлянка, за да го знаеш? Не си ли виждала никога изтезанията, на които подлагат нашите братя? Валериан, тази Голяма змия, се опи от нашето страдание. Мъченичеството на християните беше всекидневното му удоволствие…

Симон спря, изпълнен с омраза.

— Сега е негов ред да научи що е болка, Господ го наказва и стократно отмъщава за нас! Всеки изминал ден Шапур тъпче римския Август. Неговият ад на земята още не е толкова страшен в сравнение с онова, което го очаква, когато се представи пред Всемогъщия Господ.

Променената му уста беше побеляла от ярост.

— Но ти – заекна тя, – как така не си умрял?

Екзалтираният поглед на Симон блесна.

— По неизменната божия воля! И защото римляните бяха достатъчно глупави, за да наложат на моите братя допълнителното наказание те самите да изградят кладата ми. Те я построиха върху кладенец. Достатъчно беше да имам силата да понеса за малко пламъците, докато успея да прегазя жаравата и да чакам в кладенчовата вода за помощ. Господ не ме изостави по време на това изпитание. Той го превърна в радост.