Царицата на Палмира [Златните вериги]

Разбира се, че го знаеше. Но тя предпочиташе морските битки. И боговете знаеха какво още.

Защото първият секретар Пулиний, който имаше своите шпионски мрежи, беше пратил да я намерят там без особена дискретност. Така всеки можеше да прецени колко безчувствено е сърцето й дори в момента, когато тя трябваше да отдаде своя най-свещен дълг!

Аелкан беше намекнал, че винаги е било така. Дъщерята никога не се е подчинявала на майката. Впрочем имаше ли тя изобщо сърце и душа?

Аврелиан, и това беше забележително, не я беше защитил.

Това трябва да е било достатъчно за Улпия, за да възбуди още повече злобата й. И лудостта й, която, съвсем очевидно, времето не усмиряваше.

Клавдия видя как минувачите се отдръпват с уважение пред тяхната дълга процесия. Може би Аелкан не греши. Може би тя беше лишена от сърце и душа. Всъщност и Максим казваше точно това. А Аврелиан сигурно също го мислеше. Макар че никога не я беше упреквал. Защото знаеше. Той беше направен от същата плът и се отличаваше със същата липса на чувствителност.

Нито сърце, нито душа, не. Воля и сила, да.

И какво?

Откога августейшите стигаха до своя триумф със сърце, изпълнено с чувства, и с красива душа?

* * *

Беше нужен половин ден, за да стигне бавното шествие до града на гробниците покрай Виа Апия* на юг от Рим.

[* Най-важният път в древен Рим, който води до Бриндизи. Чрез пристанището на този град империята се свързвала с Гърция, Египет и Мала Азия. – Б.р.]

Наложи им се да пресекат хълма Опий, да заобиколят невъзможното движение около Колизеума. По улици, които бяха толкова тесни, че впряговете едва се промушваха, те преминаха през акведукта Магнум под арката на Долабела. Едва там започваше широката алея на Виа Нове. При термите на Септимий Север тя се превръщаше в път, от двете страни, на който имаше градини с цветя, зеленчуци и кичести овошки. Черешите, на които можеше да се любува човек там, бяха потомци на дърветата, донесени от Азия по времето на републиката преди три века.

Най-после, след шестнайсет дълги милиарии, започна градът на покойниците.

Великите и по-средна ръка римски семейства бяха построили тук жилища, които понякога бяха по-разкошни от тези на живите. На това място човек можеше да се възхити на невероятния талант на архитектите и скулпторите. Огромни мавзолеи, пантеони по подобие на етруските, фалшиви пирамиди, населени с мраморни герои гробници. Коне, кучета или чудовища от гранит, високи кули или спираловидни колонади – имаше всичко.

Тъй като нямаше роднини в Рим, Аврелиан беше придобил за няколко дни скромен кръгообразен мавзолей, обграден от гръцка колонада. Постройката беше доста изящна. Близостта до отдавна построени гробници й придаваше задоволително обаяние, което скоро, след като приключеха работата по разширяването му, щеше да стане видимо за всички.

Кладата, върху която трябваше да изгори тялото на Юлия Корделия, беше готова. Бронзовият саркофаг на кремацията почиваше върху плътен слой цветни листенца.