Лилит: Змия в тревата

— Как?! — възкликнах сърдито. — Как ще се науча да създавам, да градя?

Тя се засмя.

— Би ли могъл да направиш стола с ръцете си? — попита вместо отговор. — Ако вземеш брадва и отсечеш стъбла с нужната дължина, ще успееш ли да ги сплетеш правилно?

Замислих се. Дали бих могъл?

— Не — признах си неохотно. — Не съм майстор на мебели.

— И по това Лилит прилича на всички останали светове — увери ме Вола. — За да постигнеш нещо в която и област, важно е не само да използваш силата по свое желание, а и да запаметиш правилно формите, да се упражняваш. Ние имаме предимство, от което са лишени хората без тази дарба.

Тя отвори вратата и след секунда се върна с друг стол, досущ като предишния. Остави го до растенията в ъгъла и пак се отдръпна встрани.

— Вгледай се в този — изрече заповеднически. — Бъди едно с него. Поеми образа му в съзнанието си.

Подчиних се и сега май ми беше по-лесно, защото вече знаех какво да търся.

— Използвай втория стол за модел и възстанови първия — настоя Вола.

Свих вежди. Стовари ме на земята от висините, а иска отново да се издигна!

— Възможно ли е? — измънках.

— Да, стига да си достатъчно силен. Надзирателите могат да рушат и донякъде да стабилизират направените от тях предмети. Ти вече показа дарба на надзирател. Но и те, също като пешките, са принудени да майсторят всичко с ръцете си. Един магистър има по-големи способности. Взима съставните елементи и ги преподрежда по свое желание. Ти магистър ли си, Кал Тремон? Можеш ли да бъдеш магистър?

Съзнавах, че Вола ме тласка към границата на възможностите ми и се поколебах, преди да продължа. Подозирах, че отдавна сме надскочили днешния урок и дори вече съм показал повече от необходимото. Дали не сторих грешката, за която Артур ме беше предупредил, справяйки се твърде лесно, твърде бързо? Разумно ли бе да опитам онова, което наставничката искаше от мен?

Да върви по дяволите, изругах мислено. Я да видя от какво тесто съм замесен и дали онзи компютър, избрал ме за задачата, изобщо си е разбирал от работата. Ако имах дарба за магистър (най-добре да е така, иначе…), исках веднага да науча това. Твърде дълго се бях въргалял в тинята и търпението ми се изчерпваше.

Отново се взрях в стола, видях структурата му, проследих връзките и направата. После прехвърлих вниманието си върху странните тръбести растения, изникнали на мястото на предишния, и пак се свързах с микроорганизмите в тях, като същевременно се опитвах да не загубя контакта, по-точно единението си с втория. Всичко приличаше на сложно жонглиране, защото молекулярната структура беше една и съща и трудно различавах растенията от предмета.

Заповядах на дребосъците в стъблата отново да разрушат връзките, като премахнат сегашната форма. Мислено не откъсвах вниманието си от тях, а в същото време се съсредоточих докрай върху втория стол, по-точно — върху образа и единството му.