Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
— Направо не е за вярване! — възкликнах съвсем искрено. — Подслон, изобилие от вода, дори нещо като канализация. Само дето не може да приюти много хора.
— Не го искаме — натърти първата старица. — Няма защо да привличаме вниманието. Добре е да знаеш, че по едно време ни измъчваха същите мечти, които ти сега оставяш да те владеят. Нима си въобразяваш, че за всичко е виновен Тейлънт Ипсир? Още си беше един от могъщите управници на Конфедерацията, когато тук започна налагането на робството. Той само довърши и усъвършенства каквото завари. Ипсир е третият Владетел след създаването на Службата за наблюдение… и най-лошият от всички, разбира се. Двамата му предшественици бяха убити. А вторият дори започна като искрен реформатор, беше решен да премахне промените и да върне на хората връзката им с Медуза. Само че се пристрасти към същия ужасен наркотик — абсолютната власт. Не е достатъчно просто да убиеш Владетеля, нито дори да премахнеш всичките му съветници и помощници. За да постигнеш целите си, трябва да бъдат съсипани напълно технологиите, поддържащи градовете, да се прекъснат и доставките от другите планети. Трябва да изкараш насила цялото население в пустошта. Това обаче е невъзможно. Онези имат и достатъчно средства, и желание да съхранят сегашното статукво.
— Затова — подхвана старецът — решихме да не им обръщаме внимание, също както и те ни пренебрегват. Създаваме тук нова култура, по-подходяща за земите извън градовете.
— Но все някой ден ще ви потърсят — напомних неотстъпчиво. — А после ще ви унищожат, ще ви погълнат.
— Кой знае… Надяваме се, че няма да стане така. Избрахме единствено възможния път.
— Не е вярно! — възмутих се. — Напразно сте се отказали от мечтите си! Имате оръжията, които са ви нужни. Колцина са… Дивите в този свят?
— Предпочитаме да се наричаме Свободните племена — поправи ме меко първата жена. — Между трийсет и четирийсет хиляди сме. Оценката е съвсем приблизителна, защото вестите се предават трудно и бавно.
Истинска армия, стига да…
— Напълно достатъчно, за да проникнете в главните градове, да повредите непоправимо заводите и транспорта, да унищожите изкуствено поддържаното равновесие…
— Как си го представяш? Няколко десетки хиляди диваци, за повечето от които дори фенерчето е магия, защото никога не са зървали машини от стомана и пластмаса?
— Според мен те могат да бъдат обучени! Убеден съм, че напълно контролираното от волята преобразяване е осъществимо. Точно тези отговори дойдох да търся тук.
Изобщо не ги изненадах. Първата старица засъска:
— Глупак! Нима се заблуждаваш, че си единственият, комуто е хрумнала такава идея? Но в началото бяхме разпръснати бегълци. Цяло едно поколение беше преследвано безмилостно и ние се научихме да оцеляваме… като диваци. Следващото се роди вече по тези земи и само слушаше разказите ни, които звучаха досущ като легенди. А за сегашните деца жителите на градовете са демони, с които те не искат да имат нищо общо. Вече сме достатъчно на брой, но няма как да им вдъхнем желание за борба. Бихме се справили и само с пет хиляди като вас четиримата, но не можем да съберем бойци сред племената — бездънна е пропастта, която ги дели от цивилизацията.
— Е, поне не отрекохте, че преобразяването по желание е възможно…
Пак не ми отговориха. Втората жена промълви:
— Какво да ви правим? Никога няма да се примирите с тази култура. Няма и да забравите стремежите си, значи ще предизвикате гнева на управниците в градовете, та да погубят и останалите заедно с вас. Немислимо е и да се върнете, откъдето сте дошли. Засега ще останете тук като наши гости, но няма да се месите във вярата и обичаите на местните хора. Докато решим как да постъпим, можете да разчитате на гостоприемството ни. Започнете ли обаче да пречите, ще ви премахнем без колебание. Ясно ли ви е? — Кимнах. — Добре, значи е време този разговор да свърши.
От вътрешността на пещерата веднага се появи лодка. Аха, ето как старците стигаха до троновете си! Подземната река, отклонена през пещерата, беше достатъчно широка, за да поеме лодката с масивно весло на кърмата. Управляваше я висока и едра жена.
— Хайде, качвайте се! — заповяда ни безпрекословно тя. Нямаше смисъл да досаждам повече на Старейшините, пък и изпитвах нужда от време, за да помисля каква точно информация да търся.