Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
— Кълна се — каза накрая той, — че на мен ми вдъхват страх.
Имаше безпристрастен и много вежлив глас. Глас на човек, свикнал никой да не му противоречи. Щом го чу, Алатристе застана мирно като каменна статуя. За няколко секунди долових дишането му, спокойно и съвсем отмерено. Сетне сложи ръка на рамото ми.
— Качвай се на борда — нареди ми той.
Подчиних се, като отнесох багажа и фенера. Прескочих борда и отидох да се настаня на носа, между загърнатите в плащовете си мъже, които миришеха на пот, желязо и кожа. Копонс ми направи място и аз седнах върху вързопа, който носех. Оттам можах да видя как Алатристе, прав на брега, все още стои загледан в мъжете със скрити лица в лодката. После той вдигна ръка, сякаш да свали шапката си, макар че всъщност не го направи (задоволи се да докосне периферията й в знак за поздрав), заметна плаща си през рамо и на свой ред се качи на борда.
— Добра слука — каза Гуадалмедина.
Никой не отговори. Капитанът на лодката беше отпуснал корабните въжета и морякът, след като ни отдалечи от брега, отблъсвайки се с греблото, вдигна платното. Така, подпомагана от течението и лекия бриз, духащ от сушата, нашата лодка разсече в тъмната вода бледото отражение на малкото светлини на Севиля и Триана, и се спусна тихо надолу по реката.
В небето грееха безброй звезди, а дърветата и храстите се редяха подобно на гъсти черни сенки отдясно и отляво, докато плавахме по Гуадалкивир. Севиля остана много назад, от другата страна на завоите на реката, а нощният вятър просмукваше с влага дървенията на лодката и плащовете ни. Ковчежникът Олмедийя лежеше близо до мен и чувах как зъбите му тракат от студ. Аз се наслаждавах на нощта в моето одеяло, с което се бяха загърнал до брадичката, и с глава, отпусната на вързопа. От време на време поглеждах към неподвижния силует на Алатристе, който седеше на кърмата, до шкипера. Над главата ми светлото петно на свещта се люшкаше от течението, като ту закриваше, ту откриваше светлите точици, осеяли небето.
Почти всички се бяха смълчали. Черните фигури се бяха скупчили в тясното пространство на лодката. Наред с шума на водата се чуваха само сънно дишане, силни похърквания и тихият шепот на тези, които бяха останали будни. Някой припяваше фалшиво народна песен. До мен, с нахлупена шапка и добре увит в плаща, Себастиан Копонс спеше като заклан.
Камата ми убиваше на кръста, тъй че накрая се наложи да я махна. За един миг, докато се наслаждавах на звездите с широко отворени очи, ми се прииска да отнеса мислите си към Анхелика де Алкесар. Но образът й все ми убягваше, губеше се зад несигурността на това, което криеше реката надолу по течението си. Бях чул наставленията, които Алваро де ла Марка даде на капитана, бях чул също и разговорите, които последният беше провел с Олмедийя, и в общи линии бях наясно с плана за нападение на фламандския галеон. Замисълът се състоеше в това да превземем кораба, докато е закотвен в района на Санлукар, да срежем въжетата и да се възползваме от течението и прилива, които нощем обикновено бяха благоприятни, за да оставим плавателния съд да бъде отнесен по посока на брега. Там той трябваше да заседне в плитчините и плячката да бъде пренесена до плажната ивица, където щеше чака ескорт, специално подбран за целта: не се предвиждаше и най-бегло вестяване на испанската гвардия, която по това време вече трябваше да пристига в Санлукар по суша и щеше да чака дискретно момента, в който да се намеси. Що се отнася до екипажа на „Никлаасберген“, той се състоеше от моряци, не от войници, и освен това те щяха да бъдат изненадани. Колкото до участта им, инструкциите бяха категорични: при всички случаи нападението щеше да се припише на дързък пиратски набег. И ако има нещо сигурно в тоя живот, то това е, че мъртвите не говорят.
Преди разсъмване, когато започна да се развиделява и короните на тополите — черни и обикновени, опасващи източния бряг, вече се различаваха, застудя. Това разсъни някои от мъжете, те се размърдаха и се скупчиха едни до други, опитвайки се да се стоплят. Най-разбудените си говореха тихо, за да убият времето, и си подаваха един мях с вино. Трима-четирима близо до мен си шушукаха нещо, като си мислеха, че спя. Бяха Хуан Хакета, побратимът му Сангонера и още неколцина. Говореха за капитан Алатристе.
— Все същият си е — заявяваше Хакета… — Безмълвен и спокоен, такъв трябва да го е пръкнала майка му.