Годината на Кобрата [bg]

Погледът ми се спря на имената на Хор, които Тутанкамон носеше, гравирани на паметна плоча до вратата — Могъщия бик, Онзи с прекрасните форми, Онзи с двете господарки, Въплъщение на закона, Онзи, който успокоява Двете земи, който умилостивява всички богове, Онзи, който носи царските знаци на Горен и Долен Египет, Живия образ на Амон… Осъзнах, че зад тази врата се намират и двете статуи, Пазителите, в които се намираха пророчествата на племето хабиру за бъдещето на Египет. Дали предсказваха месия, албинос със сини очи, който ще въздаде правосъдие сред боговете на Египет? Дали Ай, Пентжу, Майа или Хюйи са намерили онези документи? А ако не са, как щях да ги прочета сега, зазидани зад стените на вечността?

— Защо е била тази припряност? — изтръгна ме от мислите ми стържещият глас на Хоремхеб.

Усетих твърдите камъчета, които се впиваха в коленете ми и тишината в зловещия амфитеатър, нарушавана единствено от скърцането на колелата и цвиленето на конете, които риеха земята, неспокойни в това владение на смъртта. Бяхме сами, ако не се броеше Амендуфет, застанал безшумно зад нас.

— Всичко стана набързо — въздъхна Майа и се изправи, — и всички последвахме примера — посочи наоколо. — Изсичането на гробницата вече бе започнало, ние само я завършихме и я напълнихме със съкровища. Ай определяше времето: колкото по-бързо бъде погребан старият фараон, толкова по-скоро ще управлява новият. Събра погребалните вещи възможно най-бързо.

Спомних си плячката, извадена от Ахетатон, и огледах мрачната варовикова долина, чиито скали променяха цвета си на залеза. Скоро щеше да се стъмни; завесата, която ни разделяше от земята на духовете, изтъняваше. Вятърът донесе хриптящия рев и ръмженето на нощните хищници, които посрещаха часа за хранене. Долината приличаше на восъчна пита от пещери, кухини и ями, безброй тайни места. Цяла армия можеше да се скрие там, та какво оставаше за съкровището от някога прекрасния град на Ехнатон на север, който сега гниеше под слънцето — дом на прилепи, бухали и чакали. Ай със сигурност би си присвоил такова съкровище в бързината да погребе Тутанкамон.

Потрих лице и се опитах да се освободя от магията, която сякаш сковаваше всички ни. Стояхме в началото на онези стъпала и се взирахме във вратата към отвъдното. Като проклинах едва чуто, сякаш за да се противопоставя със собственото си усещане за надвиснала заплаха, аз слязох долу. Стигнах до края и притиснах лице в студената мазилка, като едва сдържах сълзите си. Прошепнах една молитва и оставих сърцето си да запее своя химн на дълбока печал по онова красиво момче.