Годината на Кобрата [bg]

— Моля ви — изхърка той. — Казвам истината, нищо повече не знам!

— Помисли си — подкани го Рамзес.

Огледах се: останалите хиени гледаха студено, сърцата им бяха като отворена книга. Амендуфет не беше част от нашата клика. Ако бе проговорил веднъж, щеше да го направи отново. Те не знаеха цялата истина за този човек. Майа не показа никаква жалост, къносаните му нокти бяха по-важни от този застаряващ жрец, който молеше за пощада. Хоремхеб клекна при Амендуфет.

— Сигурен ли си, че това е всичко? — прошепна той ласкаво. — Само ми кажи и ще пощадя живота ти.

— Нищо не мога да ви кажа — изхриптя Амендуфет. — Видях каквото видях. Мислех, че постъпвам правилно. На никого не казах, освен на лорд Майа.

Очите му молеха неговия покровител, който извади едно ветрило от колана си, отвори го и започна да си вее енергично, за да пропъди потта от лицето си.

— Нищо? — натърти Хоремхеб.

— Нищо, господарю.

— Убийте го!

— Ах… — вдигна ръка Майа, после я отпусна. — Предполагам, че трябва.

Рамзес стегна въжето, Амендуфет закрещя, молеше за живота си.

— Имам съпруга, две деца, съвсем малки момчета!

Собек се отдалечи. Ветрилото на Майа затрептя още по-бързо. Хоремхеб продължаваше да стои клекнал, вперил поглед в очите на мъжа. Рамзес продължи да затяга с лека усмивка.

— Господарю Маху — едва изрече Амендуфет, — пожалете ме!

Погледнах към мрачните стъпала, които водеха към тъмната врата. Тутанкамон лежеше от другата страна, нежните му очи бяха затворени във вечен сън. Амендуфет се давеше, лицето му бе червено, очите — изцъклени. Рамзес се забавляваше. Амендуфет плачеше. И тогава направих грешка, за която щях да съжалявам цял живот. Скочих и избутах Рамзес. Амендуфет падна по лице, Рамзес извади нож, а лицето му бе изкривено от ярост.

— Не го прави! — зад мен Джарка бе извадил могъщия си лък с готова стрела и натягаше тетивата. — Господарю Рамзес, не го прави.

Хоремхеб, който продължаваше да клечи на земята, вдигна поглед към мен. Рамзес стоеше с насочен нож, готов да нападне. Хоремхеб се усмихна на Джарка и махна с ръка на Рамзес.

— Съгласен съм, нека живее.

Изправи се и изрита Амендуфет, който седеше на колене пред него, после падна в кашлица и сълзи и сграбчи глезените ми.

— Аз също — пристъпи напред Хюйи.

— Както искате — усмихна се престорено Майа.

Рамзес прибра ножа си, Джарка свали лъка.

— Хайде, хайде — престорено добронамерено започна Хоремхеб, — всички сме Чеда от Кап, ние сме като едно.

Прикани мен и Рамзес да си стиснем ръце, но пред онази самотна гробница разбрах, че връзката бе наистина прекъсната; възелът, който ни придържаше, се бе развързал. Сега всяка душа щеше да запее своята песен. Рамзес продължаваше да ме гледа злобно, докато Амендуфет изпълзя да се съвземе. Посочих жреца.