Сребристи сенки [bg]

Би било по-лесно — прошепна леля Татяна, както винаги непостоянна. — Тя е тук. Използвай я. Прогони болката. Твоето друго момиче е далеч, но това е точно пред теб. Предай се. Просто кажи да. Да, да, да…

— Не — изрекох на глас.

Прекъснах целувката с Нина и този път наистина се изправих, като се отдалечих достатъчно от нея. Бях глупак. Слаб, ленив глупак. Позволих да ме надвие депресията заради родителите ми и отсъствието на всякаква връзка със Сидни. Не само се бях отказал от Сидни. Бях се отказал от себе си, затъвайки в упадъчен живот на дворцови партита и удоволствия, защото така беше по-лесно — много по-лесно, отколкото да се опитвам да намеря Сидни и да остана силен, когато всичко изглежда безнадеждно.

— Нина, съжалявам, но не мога да го направя — казах, влагайки колкото може повече убедителност в думите си. — Съжалявам, ако съм те подвел, но това няма как да стане. Харесва ми да прекарваме времето си заедно, но никога няма да изпитвам към теб нещо повече от приятелско чувство, както в момента.

А ако не изпитвам любов, това няма да е добре и за двама ни. Съжалявам. Двамата никога не можем да имаме общо бъдеще.

Изразих се малко прекалено силно, най-вече защото обяснявах не само на нея, но и на себе си. Тя потрепна и аз осъзнах, твърде късно, че може би трябваше да намеря по-мек и по-внимателен начин да изразя чувствата си — особено след като знаех колко са емоционални владеещите магията на духа. Усмивката и се стопи и Нина се сви, сякаш я бях ударил. Примигна, за да преглътне сълзите си, и стана от леглото с цялото достойнство, което можа да събере.

— Разбирам — промълви. Гласът й трепереше и толкова силно стискаше пръсти, че ноктите и се забиваха в плътта. — Е, извинявай, че ти загубих времето през последните няколко седмици. Трябваше да зная, че една незначителна секретарка не е достатъчно добра за лорд Ейдриън Ивашков.

Сега аз потръпнах.

— Нина, изобщо не е така. И аз наистина се радвам, че си моя приятелка и ценя дружбата ни. Само ако ми позволиш да ти обясня…

— Не си прави труда. — Тя се обърна с гръб към мен и се запъти към вратата. — Не искам повече да ти губя времето, а и освен това трябва да хапна, преди обедната ми почивка да свърши. Извинявай, че те събудих. Радвам се, че си добре.

— Нина — опитах отново, ала тя си бе отишла, преди да успея да кажа нещо повече, съпроводена от шумното хлопване на предната врата.

Свлякох се върху леглото, чувствайки се като пълен боклук, физически и морално. Не възнамерявах да приключвам отношенията ни по този начин. Нямах намерение да върша повечето от нещата, които се случиха. И когато съкрушителната депресия заради това, в което се бе превърнал животът ми, заплаши да ме погълне, трябваше да се боря с почти непреодолимото желание да си приготвя питие.