Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
С лявата ръка около талията ми, с дясната на рамото ми и с пръсти леко забърсващи гърдите ми, той ме завъртя към входа, като забиваше поглед във всеки мъж, който беше достатъчно смел или достатъчно глупав да гледа под нивото на главата ми, докато другият не отклонеше очи. Нямаше как по-явно да ме обяви за свое притежание.
Още щом влязохме в бара, разбрах. Такива бяха жените тук — красиви, безукорно полирани, фризирани и поддържани, меко смеещи се и ярко блестящи притежания. Трофеи. Те не бяха хора сами за себе си, а отражения на техните мъже. Колкото строго пазени, толкова и разточително глезени, те искряха и сияеха като пищни диаманти, показвайки на света колко преуспели са съпрузите им и какви са гиганти сред мъжете.
Мак-Дъгата щеше да е толкова не на място тук, колкото и бодливо прасе в зоологическа градина, в която можеш да галиш животните. Изправих гръб, вдигнах високо глава и се престорих, че две трети от гъвкавото ми младо тяло не беше изложено на показ от късата, лъскава черна рокля с гол гръб и остро деколте.
Баронс беше познат тук. Докато минавахме, бяха разменени кимвания и промърморени приветствия, всички меки и възхитителни, но ако човек беше достатъчно внимателен, можеше да забележи стоманата, която всеки мъж в стаята приготвяше.
Облегнах се на Баронс, за да прошепна следващия си въпрос в ухото му. Дори когато бях на токчетата, той беше с една глава по-висок от мен.
— Имаш ли пистолет някъде в теб? — Наистина се надявах да има.
Устните му се извиха, забърсвайки косата ми, когато отговори:
— Един пистолет само би ти уредил по-бързо убийство на място като това, госпожице Лейн. Не се тревожи, нямам намерение да ядосвам никого. — Той кимна към нисък, изключително дебел мъж, дъвчещ пура, с по една красива жена до всяка мамутска ръка. — Или поне още не, във всеки случай — промърмори, след като подминахме.
Заехме сепаре в задната част, където той поръча вечеря и питиета за двама ни.
— Откъде знаеш, че обичам пържолата си средно опечена? — настоях аз. — Или че искам салата Цезар? Дори не ме попита!
— Огледай се наоколо, госпожице Лейн! Тук няма сервитьор, който би приел поръчка от жена. В „О’Баниън“ ядеш това, което е поръчано за теб, независимо дали го харесваш или не. Добре дошла в миналото, госпожице Лейн! Това е времето, в което мъжете дават, а жените приемат. И дори нещо да не им е по вкуса, се преструват, че им харесва.
Еха! А аз мислех, че дълбокият Юг е зле. За щастие харесвах пържолите от недопечени до средно опечени, можех да ям всякаква салата и бях приятно развълнувана, че някой друг ще се бръкне за скъпото ястие, затова не се мотах много. През деня бях изяла само две купички овесени ядки и вече умирах от глад. Когато свърших, видях, че чинията на Баронс все още е почти пълна и вдигнах вежда.
Той я побутна към мен.
— Ядох по-рано — каза.
— Тогава защо поръча? — попитах, колкото можах по-изящно, захапала парче филе миньон.
— Когато отиваш в заведение на О’Баниън, е добре да не се стискаш — каза Баронс.
— Звучи така, сякаш има много глупави правила — промърморих.
Точно тогава един мъж като бъчва с големи ръце, чупен нос и уши като карфиол приближи към нас.
— Радвам се да ви видя отново, господин Баронс. Господин О’Баниън кани вас и придружителката ви да се отбиете отзад и да го поздравите.
Не беше точно покана и никой не се преструваше, че е. Баронс стана моментално, събра ме, затъкна ме към тялото си отново и ме поведе след очукания бивш боксьор, сякаш без упътване щях да се блъскам сляпо в стените, като някоя дала на късо степфордска съпруга.
Щях много да се радвам да се измъкна от това място.
„Отзад“ означаваше друга сграда на известно разстояние зад клуба. Стигнахме до там под земята, следвайки човека на О’Баниън през кухните, надолу по дълго стълбище и в добре осветен, влажен каменен тунел. Докато бързахме покрай някакви входове към още тунели, които бяха или блокирани с камък и цимент, или запечатани с тежки, заключени с катинари стоманени врати, Баронс промърмори в ухото ми:
— В някои части на Дъблин има още един град под града.
— Зловещо — измънках, докато се изкачвахме по други дълги стълби.
Предполагам, че очаквах нещо като сцена от филм — глутница разпуснати мъже с двойни брадички, натъпкани в опушена стая, които седяха около маса, носеха петносани ризи и кобури на пистолети, дъвчеха пури и играеха покер с високи залози, с плакати на голи жени, налепени по стените зад тях.