Тайната на забранената книга [bg]

Бяхме на път да минем през още един железопътен прелез, затова скръстих ръце в опит да се задържа неподвижна. Докато го пресичахме, усещах тежестта на погледа на Баронс върху гърдите ми, топях се от неговата горещина и знаех дори без да поглеждам, че той отново има онова сурово, гладно изражение на лицето. Отказах да погледна към него и продължихме няколко километра в мълчание. Той заемаше твърде много място в колата и някакво странно напрежение изяждаше и малкото останало пространство помежду ни.

— Виждал ли си новия „Галардо Спайдър“? — изтърсих накрая.

— Не — каза той мигновено. — Защо не ми разкажеш за него, госпожице Лейн? — Закачливата нотка беше изчезнала и гласът му беше гърлен и напрегнат.

Престорих се, че не забелязвам и започнах поетично да възхвалявам десетцилиндровия двигател с остри като бръснач линии и петстотин и дванайсет коня, който, въпреки че не можеше да бие „Порше 911 Турбо“ в състезание от нула до сто, притежаваше ярък мускулест корпус. Преди да се усетя, бяхме паркирали пред „О’Баниън“ и чакахме докато валетата разчистват място за нас между един „Майбах“ седан и някаква лимузина. Те бяха хора, не Момчета-носорози, което беше приятна промяна.

Признавам, оставих отпечатъци по „Майбаха“. Трябваше да го погаля, докато минавах покрай него, дори само за да мога да кажа на тате, че съм го докоснала. Ако живеех друг живот, в който Алина не беше убита и не бях затънала до шия в кошмари, щях да му звънна още там от мобилния си телефон и да му опиша дванайсетцилиндровия двойно турбо двигател на 57S седан „за тези, които искат да карат свой собствен «Майбах»“ и таблото, полирано с черен лак, което блестеше в изискан контраст с изобилието от кожа с цвят на каймак. Той развълнувано щеше да настоява за още подробности… и щеше да пита дали не бих могла да отида до най-близкия магазин и да купя фотоапарат за еднократна употреба или пък десет…

Но Алина беше убита, родителите ми все още бяха потънали в дълбокото, а от това да се обадя на тате сега нямаше да има никаква полза. Знаех, защото бях звъняла у дома по-рано, след като бях свършила с обличането. В десет и четирийсет и пет дъблинско време беше все още късен следобед в Джорджия. Седях на ръба на леглото и се взирах в чорапите, закачени за смущаващи жартиери, във високите остри токчета и в кървавочервения рубин, сгушен между гърдите ми, и се чудех в какво се превръщам.

Тате беше пиян, когато вдигна. Не бях го виждала пиян от години. От шест и половина, ако трябва да сме точни. Откакто брат му умря на път за собствената си сватба, оставяйки бременната си бъдеща булка сама, а баща ми, който го чакаше пред олтара — в кум на мъртвец. Затворих още щом чух силно замазания глас на баща ми, неспособна да се справя с него. Самата аз имах нужда от скала, а не да бъда опора за някой друг.

— Съсредоточи се, госпожице Лейн! — предупреди Баронс близо до ухото ми, изтръгвайки ме от мрачното място, в което бях на път да се изгубя. — Ще имаш огромна нужда от това тук.