Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Хобитът неволно се обърна - и тутакси получи такъв удар по тила, че пред очите му избухнаха многоцветни искри. Той не устоя и падна с лице в мъха. Пред него бавно се отгърна сиво-зелен пласт, оголи парче земя - и отам зина белезникава змийска глава със студен блясък в очите и трепкащ раздвоен език. Отнякъде Фолко си спомни, че такива змии са страшно отровни - и загуби ума и дума, като на живо почувствал докосването на хладни грапави люспи, стремителната и остра болка от впиващите се смъртоносни зъби, видя себе си, мятащ се в последни мъки, в ужас пред черното „нищо". И „вторият" хобит, здраво държал до този момент лъка и стрелата, изведнъж се разпадна, пръсна се, изчезна, като дим на вятъра. Остана само „първият" - и никога после Фолко не можа да си спомни кой от приятелите му го измъкна от това зловещо място.

Дойде на себе си, когато вече беше нощ. Гореше огън, дорвагите стояха на ръба на светлия кръг, приготвили оръжието и Фолко разбра, че страхът се е оказал толкова голям, че даже тези опитни воини са сторили нещо, което не бива да се прави в близост до врага - запалили са огън и не са сложили далечен пост. Очевидно никой не смееше да се отдалечи от огъня, който им се струваше най-сигурната защита от всякаква сган.

Върху трупи, седяха Торин и Дребосъка, мрачно втренчили се в земята. Келаст, съдейки по намръщеното чело и едва мърдащите устни, нещо си припомняше, Ерлон, досущ уловен в клетка пор, неуморно крачеше насам-натам пред огъня. Никой не сваляше доспехите.

-Какво беше това? - с усилие попита хобитът. - Откъде се взеха тези змии?

-Какви змии? - внезапно, с учудване се отзова Дребосъка. - Ти змии ли видя?

-Точно така! - без да вдига глава измърмори Торин. - Той видя змии, дорвагите - незнайно какво, нещо като гури, ние с Дребосъка... ами... за това не говори на глас. - Той потръпна. - На Ерлон пък дра- кон му се привидял...

-Какво говориш, Торин?

-Какво да говоря! - лицето на джуджето се чупеше от сурова усмивка. - Нищо такова нямаше! Това бе измама, лъжа, омагьосваща мъгла! Онзи, който седи в тази пустош, е решил да ни довърши всички наведнъж и прати на всеки онова, от което той се страхува повече от смъртта. И постигна своето - ние избягахме! - Тангарът отново се усмихна. - Само че е сбъркал онзи! - неочаквано изкрещя джуджето, като цапна с юмрук по гредата. - Сбърка в това, че ние се спряхме и се досетихме, че той самият се страхува от нас, иначе щеше да действа по-умно, щеше да ни покаже на всички едно и също!

-Щом се страхува - значи можем да се промъкнем! - дълбокомислено обобщи Строри. - Кога ще тръгнем?

-Накъде? - заръмжа Келаст. - За да бягаме отново презглава, без да виждаме и да разбираме нищо? Някой от вас може ли да каже кой или какво е това?

Вместо отговор имаше мълчание. Келаст, без да бърза огледа всички и продължи:

-Трябва да обръщаме и да си отиваме, докато не е късно, на юг. Иначе просто ще останем и без троха хляб!

„Отново назад - помисли си хобитът. - Не, късно е. Приближихме се почти до самото убежище на Ол- мер, и вече няма смисъл да обръщаме. Макар че Нау- грим говореше, че трябва да чакаме Олмер до Дома на Високия... ами ако ни провърви? Ако се окаже, че той е тук? Но за това трябва да преминем пустошта..."