Време на мъчения [bg]

— Какво?

— Мисля, че ме видяха. Съжалявам, но…

В следващия миг Шейки закрещя вулгарни обиди по телефона, обвинявайки незнайния си слушател, че го е прецакал със седем долара, а после да кълне някой си Малкия Пети зад гърба си и, ако чуха правилно, да ругае, че е насрал кучето му. Докато свърши, дори Паркър изпитваше сериозни съмнения в здравия му разум и се чудеше дали не трябва да си намери друг информатор. Накрая връзката прекъсна и Паркър остана да зяпа замлъкналия си телефон.

— Наистина ли каза, че някой е насрал кучето му? — попита Ейнджъл.

— Така ми се счу.

— Той въобще има ли куче?

— Ако има, бас ловя, че не искаш да го виждаш.

След няколко минути телефонът отново звънна. Беше Шейки.

— Добре ли си? — попита Паркър.

— Да. Разкараха се. Решиха, че съм тотално смахнат.

— И не само те.

— Никой не иска да се забърква с луд човек, дори другите луди — отвърна Шейки. — Грифин си тръгна сам, другите двама поседяха малко в колата си и също отпрашиха. Записах номерата и на двете коли.

Той ги продиктува заедно с описанията на автомобилите.

— Какво да правя сега?

— Прибирай се у дома, Шейки, и благодаря. Добре се справи.

После добави, че ще държат връзка. Щеше да му остави малко пари на сутринта. Шейки щеше да се опита да откаже — винаги правеше така, но в крайна сметка Паркър щеше да го убеди да ги вземе.

Не мислеше, че двамата мъже веднага ще решат съдбата на Грифин, но нямаше как да бъде сигурен. Потърси регистрационните номера на автомобила им в нета и откри данните на автокъща, което означаваше, че вероятно е купен съвсем наскоро и документите още не са прехвърлени. Това му напомняше на нещо, но беше уморен и не се сещаше на какво, затова го остави настрани.

Паркър използваше Грифин; опитваше се да го притисне, за да му се наложи да продаде информацията, с която разполагаше, за да спаси живота си. А ако Луис беше прав, беше направил и нещо повече: беше осъдил Грифин на смърт. Това го смущаваше, но не толкова, колкото би могло, и със сигурност по-малко, отколкото бе редно.

Паркър вече не беше същият човек. Дядо му често казваше, че има ангели, които и дяволите поздравяват на улицата. Ако е така, помисли си той, дяволите трябва да ми свалят шапка.

Така щеше по-лесно да ги разпознае и унищожи.