Време на мъчения [bg]

Въпреки всичко случило се, за кратко Грифин се замисли дали да не се присъедини към Лийбон и неговата групичка с надеждата поне отчасти да си отмъсти на Отреза за всичко, което му бяха причинили, ала бързо се отказа по две причини. Първата беше, че не вярваше Лийбон — дори с евентуалната помощ на „Бандитите“ — да може да се мери с Отреза, което пък означаваше, че новият му познайник много скоро щеше да разбере какво е чувството да си мъртвец.

Втората беше, че около час след като спомена за Мъртвия крал, Лийбон реши да запознае Грифин с източника си на информация: осемнайсетгодишно момче, вързано с тел за един стол, с окървавено лице и три липсващи пръста от дясната ръка — липсващи, но не и изгубени, защото Лийбон ги държал грижливо увити в напоен с олио парцал. Хлапето, както обясни Лийбон, карало подготвителни курсове за специалност медицина в университета в Чарлстън. По-важното обаче било, че е идвало от Отреза. Според Лийбон младежът им помогнал да начертаят карта на района, въпреки че, както сам признаваше, не бил убеден в точността на всички маршрути, нито в тяхната безопасност, поради което решил да отреже още няколко пръста на момчето, а после да го изгори жив по маниер на Отреза.

Тогава Грифин реши, че Лийбон е сериозно и дълбоко увреден.

Представлението му през следващия час заслужаваше награда за актьорско майсторство. Успя дори да глътне малко „Чивас“ от учтивост, но единствената му мисъл бе как да се махне по-бързо от Хънтингтън и Лийбон, възможно по-далеч от изпепеленото момче в мазето, защото колкото неминуемо след деня идва нощ, толкова сигурно и Отрезът щеше да ги открие.

Към четири сутринта всички бяха достатъчно пияни и друсани, за да успее да се измъкне незабелязано. Качи се в колата и подкара, защото най-добре мислеше, докато шофираше. Малко след шест часа спря за кафе и закуска. Бяха онези дни, когато не всеки идиот имаше мобилен телефон, затова Грифин развали една петачка и се обади от телефона до мъжката тоалетна.

Престън Саймъс, барманът в „Оуки“, не остана доволен, че го будят с кокошките, и то човек, който е персона нон грата в целия окръг и в голяма част от околностите му, но млъкна, когато Грифин му каза за момчето в мазето. Пет минути по-късно Престън Саймъс беше на път към Отреза.

Убийствата в Хънтингтън бяха приписани на вътрешно насилие в рокерската банда, въпреки че бяха извършени необичайно тихо и ефективно. Само че така и не откриха Лийбон. Говореше се, че сигурно е успял да избяга от касапницата, въпреки че полицията намери мотора му пред къщата. Грифин обаче знаеше какво му се е случило. На следващия ден вятърът разнасяше миризма на изгоряло месо от Отреза.