Време на мъчения [bg]

— Е, поне знаем кой е шефът — каза Луис и се облегна на стената, доволен, че е разбъркал гнездото на осите.

Харпър Грифен хапеше долната си устна.

— Вземи си думите назад — каза той, като посочи Луис с пръст.

Луис въобще не го удостои с внимание. Вместо това продължи да гледа Лисицата с лека усмивка на устните, а главата му се поклащаше в такт с мелодия, която само той чуваше — недоловим за другите музикален фон на предусещането за насилие. Ейнджьл стоеше от дясната страна на Паркър с ръце, хванати пред тялото и разтворено яке, готов да извади пистолета си.

— Казах… — поде Грифин.

— Той те чу — прекъсна го Паркър, — просто не му пука.

— Много е важен, като е с приятелчетата си.

Интересно определение.

— И без тях е важен.

— Той ме нарече изнасилвач!

Колкото повече се изнервяше Грифин, толкова по-отчетлив ставаше южняшкият му акцент. Паркър съжаляваше, че Луис не бе успял да накара и другите да проговорят, за да се издадат. Южняци — добре, но Югът беше голям.

— Точно така — каза той. — Нарече те изнасилвач от затвора, защото си насилвал сексуално Джеръм Бърнел в „Уорън“, и то неведнъж, доколкото ми е известно.

— Казах ти: за пръв път чувам това име.

— Изнасилваш някого, без дори да го попиташ за името му? Много неучтиво. Хайде да пробваме пак: Джеръм Бърнел.

— Разкарайте се оттук. Приключихме.

— Знаеш ли, че неотдавна го пуснаха от затвора? — продължи Паркър, все едно Грифин не беше казал нищо. — За съжаление, после изчезна. Това ме безпокои, защото е мой клиент.

— Работиш за педофили?

— Значи, го познаваш?

— Може да съм го чувал.

— А виждал ли си го, след като излезе от затвора?

— Не. За разлика от теб, аз не се сдушавам с такива хора. Предпочитам да гледам две кучета да се чукат.

Той надигна бирата си, пресуши остатъка и плъзна ръка върху гърлото на бутилката с многозначителен жест към Паркър. Детективът не реагира, но ръката на Ейнджъл се приближи до пистолета, а Лисицата отправи на Грифин поглед, изразяващ пълно слисване от глупостта му.

— Само се ебавам — засмя се Грифин.

Той метна бутилката към стената и тя се пръсна на парчета.

— Доста си вгорчил живота на Бърнел в затвора — каза Паркър.

— Ако е същият, за когото се сещам, няма защо да се оплаква. Той беше ненормалник. Трябваше да си плати.

— Ами ти? Да не си получил десет години, задето си ограбвал богатите и си раздавал на бедните?

— Не съм чукал деца.

— Той също.

— Може и да е.

— Не отговори на въпроса ми.

— Майната му на въпроса ти.

— Получил си десет години за нападение върху две старици, докато си обирал дома им. Едната е починала шест месеца по-късно.

— За това не съм виновен. Старите хора умират. Случва се. И повече няма да отговарям на въпросите ти. Върви при ченгетата. Прати ги тук, щом ти е кеф. Няма да им е трудно да ме намерят. Ще им кажа това, което казах и на теб: че може и да си спомням за този Бърнел, може да съм го поухажвал, но това е всичко, което знам. Аз приключих с „Уорън“. Вече имам друг живот.