Време на мъчения [bg]

Беше седнал с гръб към задната врата на бара. Явно или не му пукаше, или беше пиян, или просто не вярваше, че има повод за притеснение. Пък и другите мъже с него вероятно му служеха за лична охрана. Този до вратата носеше черни джинси и черна риза, закопчана до яката, и меко сиво горнище, за да го пази от захладняващото време, което явно не се отразяваше на Грифин. Беше с работни обувки, а по ръцете му личеше, че са се занимавали с тежък труд. Кафявата му коса сивееше, а покрай очите и устата му имаше множество дълбоки бръчки и черни петънца, като че ли някой бе гръмнал с пушка твърде близо до лицето му. Беше изчоплил етикета на бутилката си и струпал хартиените късчета на масата.

Другият мъж, който седеше до него, приличаше на лисица в човешка форма. Чертите му бяха изкривени — носът и устата му изглеждаха странно издължени и му придаваха особения лисичи вид, подчертан от рижата коса, прошарена със сребристи нишки, и бакенбардите, които се спускаха спретнато почти до ъгълчетата на устата. Очите му бяха тъмносини, а ноктите на пръстите — подрязани и заострени. Когато тримата мъже се приближиха, той едва ли не изръмжа, оголил зъби, демонстрирайки разстоянията между тях, заради които приличаха на колове от ограда, останали без телената си мрежа.

Барутлията и Лисицата: биваше си я тази двойка.

Паркър, Ейнджъл и Луис мълчаливо се разделиха, без да свалят поглед от двамата мъже — безспорно те бяха единствената заплаха. Внезапно осъзнал, че е изгубил вниманието на слушателите си, Грифин се обърна към новодошлите, но не се надигна от стола. Чак толкова глупав не беше.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна Паркър и насочи вниманието си към Грифин, спокоен, че Ейнджъл и Луис ще се погрижат за другите двама. — Чудех се дали напоследък сте чували нещо за Джеръм Бърнел.

— Не мисля, че го познавам.

— Били сте заедно в „Уорън“.

— Много хора бяхме в „Уорън“. И прощавайте, но не мисля, че ни се представихте.

Това „ни“ говореше много. Грифин явно винаги разчиташе на подкрепата на глутницата си. Ако беше сам, щеше да избяга.

— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Бих ви дал визитка, но предполагам, че приятелят ви просто ще я добави към купчинката си хартийки.

Лицето на Барутлията не трепна. Той като че ли не мигаше често. Паркър си помисли, че и преди е срещал такива човекоподобни бездни. Способни бяха да одерат човек жив, без да отронят капчица пот или да повишат кръвното си налягане и с една йота.