Изтръгнати от корен [bg]

— Каналът ще ни създаде най-голямо затруднение. Не можем да очакваме всеки път да разполагаме с жертва, изтръгната от дърво-сърце. За същата цел обаче може да ни послужи заловен лесник или дори жертва с по-лека поквара…

— Йежи — сетих се аз. — Можем ли да опитаме с Йежи?

Змеят сви устни.

— Вероятно. Но преди всичко — добави той, — трябва да систематизираме принципите на заклинанието и ти да упражниш всеки отделен елемент. Мисля, че това попада в категорията на магиите от пети порядък, при които Призоваването осигурява рамката, самата поквара предлага канала, а пречистването дава импулса — помниш ли въобще нещо от всичко, на което съм те учил? — попита той, като видя как прехапвам устни.

Вярно, че не си бях направила труда да запомня кой знае колко от натрапените ми уроци за порядъка на заклинанията, в които предимно се разясняваше защо едни заклинания са по-трудни от други. Доколкото схващах, всичко се свеждаше до очевидното: ако съчетаеш две заклинания, за да създадеш ново, то обикновено е по-трудно от всяко поотделно, но като изключим това, не намирах особена полза от правилата. Ако съчетаеш три заклинания, ще бъде по-трудно от едно от тях, но поне според моя опит това не означаваше, че ще бъде по-трудно, отколкото две от тях: всичко зависеше от това, какво се опитваш да направиш и в какъв ред. А и правилата му нямаха нищо общо със случилото се долу в подземието.

Не исках да говоря за това; знаех, че и той няма желание. Но си мислех за Каша, която се бореше да стигне до мен, разкъсвана от Леса; за Заточек на ръба на Леса, на една атака от поглъщането.

— Всичко това няма значение — казах аз, — и вие го знаете.

Той стисна листовете и ги смачка; за миг помислих, че ще се разкрещи. Той обаче ги гледаше, без да каже и дума. След малко отидох да взема книгата си със заклинания и изрових заклинанието за илюзия, което бяхме направили заедно през зимата, преди толкова много дълги месеци. Преди Каша.

Избутах купчината листове, за да освободя малко място, и сложих книгата пред себе си. След миг той отиде мълчаливо до етажерката и взе още една: тесен черен том, чиято корица леко искреше, щом я докоснеше. Отвори я на едно заклинание, което заемаше две страници, изписани със ситни букви, и рисунка на цвете; всичките му части бяха някак си свързани с определена сричка от заклинанието.

— Много добре — каза той. — Да започваме. — И ми подаде ръка през масата.

Този път ми беше по-трудно да я поема, да направя съзнателен избор, без помощта на отчаянието. Не можех да не мисля за силата на хватката му, за дългите, изящни линии на пръстите му, стиснали моите, за топлите им, мазолести връхчета, докосващи китката ми. Усещах пулса му върху пръстите си, топлината на кожата му. Сведох поглед към книгата си и с пламнали страни се опитах да проумея буквите, а той поде с неясен глас собственото си заклинание. Илюзията му започна да добива форма — още едно съвършено направено цвете, уханно и красиво, напълно непрозрачно, а стъблото му — покрито с бодли.