Изтръгнати от корен [bg]

На следващата сутрин реших да го помоля тя въпреки всичко да остане. Отидох в библиотеката. Той стоеше до прозореца с едно от своите блуждаещи огънчета в ръце. Спрях се. Върху нежно вълнистата му повърхност се виждаше отражение, напомнящо на спокойно езеро, а когато се приближих, открих, чe отразява не стаята, а дървета — безкрайни, дълбоки, тъмни, подвижни. Картината постепенно се променяше; предположих, чe показва местата, на които е било огънчето. С притаен дъх гледах сянката, която се движеше под повърхността: приличаше на лесник, но по-дребна и вместо пръчковидни крака имаше широки, сребристосиви крайници в жилки като листа. Нещото спря и обърна странната си, безлика глава към огънчето. В предните си крайници държеше рошав наръч зелени стръкове и растения с корените — като градинар след плевене. То завъртя главата си в различни посоки, после продължи по пътя си и изчезна сред дърветата.

— Нищо — каза Змеят. — Няма събиране на сила, нито подготовка… — Той поклати глава и ми каза през рамо. — Дръпни се назад. — После изнесе блуждаещото огънче през прозореца и като взе нещо като магьоснически жезъл от стената, запали края му от камината и го мушна право в средата на огънчето. Цялото клъбце пламна отведнъж, изгоря и изчезна, а през прозореца се донесе слаба сладка миризма: като покварата.

— Те не ги ли виждат? — попитах аз впечатлена.

— Много рядко се случва някое да не се върне; предполагам, че понякога ги хващат. Но ако го докоснат, само ще се пръсне. — Говореше абстрактно и свъсено.

— Не разбирам. Какво очаквахте? Не е ли хубаво, че Лесът не се готви за нападение?

— Кажи ми нещо… мислеше ли, че тя ще оживее?

Не, разбира се. Изглеждаше ми като чудо; чудо, за което бях копняла твърде силно, за да го анализирам. Не си позволявах да мисля за това.

— Той я е пуснал? — прошепнал аз.

— Не точно. Не можеше да я задържи: Призоваването и пречистването я изтеглиха от него. Но съм убеден, че можеше да я забави достатъчно дълго, за да я убие. А в подобни случаи Лесът рядко проявява великодушие. — Той барабанеше с пръсти по перваза по особено познат начин; изведнъж и двамата в един и същи миг разпознахме ритъма на напева на Призоваването и той веднага спря. — Тя оправи ли се? — попита сковано.

— По-добре е. Тази сутрин изкачи всички стълби. Настаних я в моята стая…

Змеят махна небрежно с ръка.

— Безпокоях се, че възстановяването й може да е било само за отвличане на вниманието. Ако вече е добре… — Той поклати глава.

След секунда раменете му се изпънаха. Той пусна ръка от перваза и се обърна към мен.

— Каквото и да цели Лесът, изгубихме достатъчно време — каза той мрачно. — Вземи книгите си. Трябва да подновим уроците ти.