Изтръгнати от корен [bg]

— Нищо няма да намериш тук — казах й аз и духнах срещу нея, но тя продължи да опитва.

Змеят вече не гледаше над главата ми, всяка неловкост се бе стопила пред страстта му към магията: той изследваше преплетените ни заклинания със същото безкрайно съсредоточено изражение, с което се отнасяше към най-сложните си творения; страстно искаше да разбере.

— Можеш ли да го задържиш сама?

— Мисля, че да.

Той бавно вдигна ръката си от моята и ме остави да поддържам дивата, разпростряла се роза. Без твърдата рамка на неговото заклинание храстът се опита да се свлече като лозница без опора, но аз открих, че мога да задържа магията му — само едно малко крайче, но достатъчно за скелет, и да подхраня заклинанието повече със собствената си магия, за да компенсирам.

Змеят посегна и разлисти няколко страници от книгата си, докато не намери друго заклинание, този път за илюзия за насекомо с подробна схема, също като за цветето. Той заговори бързо и магията му се затъркаля по езика, за да създаде половин дузина пчели и да ги пусне върху храста, с което само още повече обърка първата ни гостенка. Подаваше ми всяка пчела с леко побутване, а аз някак я улавях и я закачах върху илюзорния храст.

— Сега възнамерявам да им придам заклинание за наблюдение — каза той и поясни, — онова, което носят съгледвачите.

Кимнах, съсредоточена върху заклинанието: какво друго би могло да остане незабележимо за Леса от обикновена пчела? Той разгърна книгата на последните страници със заклинания, изписани със собствения му почерк. Когато започна обаче, върху пчелите се стовари голяма тежест, върху мен също. Аз се опитвах да ги поддържам, но усещах, че магията ми се оттича по-бързо, отколкото мога да я възстановя, докато не успях да издам нечленоразделен звук на тревога. Той вдигна очи от книгата и протегна ръка към мен.

Аз също посегнах непредпазливо и го грабнах едновременно с ръката и с магията си, а той от своя страна ми подаваше магия. Той рязко издиша и творенията ни се сляха под прилива на магична сила. Розовият храст отново започна да расте; корените му пълзяха по масата, стъблата му излизаха през прозореца. Пчелите се превърнаха в жужащ рояк сред цветовете, всичките с причудливо искрящи очи, и отлетяха. Ако бях хванала някоя в ръце и я бях огледала внимателно, щях да видя в тези очи отразени всички рози, до които се бе докоснала. Но в главата ми нямаше място за пчели, рози и шпиониране; нямаше място за нищо друго, освен за магия — нейният суров поток и ръката на Змея бяха единствената ми опора, само дето и той пропадаше заедно с мен.

Почувствах слисването и тревогата му. Инстинктивно го дръпнах със себе си към мястото, на което магията изтъняваше, като че ли наистина се намирах в прииждаща река и се борех да стигна до брега. Заедно успяхме да се измъкнем. Розата бавно се смали до един-единствен цвят, измислените пчели влизаха в затварящите се цветове или просто се разтваряха във въздуха. Накрая и последната роза се сви и изчезна и двамата седнахме тежко на пода с все така преплетени ръце. Не знаех какво се бе случило; той често ми бе говорил за опасността от липсата на достатъчно магична сила за дадено заклинание, но никога не бе споменавал какво става, ако е прекалено много. Когато се обърнах да потърся отговор, той беше наклонил леко глава към лавиците с книги; очите му бяха тревожни, също като моите, и разбрах, че и той не знае какво се е случило.