Подземен свят [bg]

47.

От месеци Обри живееше при Фреди Абърлайн, който му помогна да оздравее. Обри имаше по-малко зъби и гласът му звучеше различно, сякаш езикът бе твърде голям за устата му, а и други рани продължаваха да го мъчат, но беше жив. И това не бе малко. Оказа се и добра компания и скоро Абърлайн откри, че и това не е малко.

Една вечер — около две седмици след злополучната му среща с главорезите — Абърлайн донесе на Обри супа и остави купата върху нощната масичка. Реши, че е заспал, и се накани да излезе, но се взря в лицето на приятеля си и видя, че е мокро от сълзи.

Прочисти гърло и се втренчи в чорапите си.

— Добре ли си, друже? Лошите спомени ли те връхлетяха?

Обри изпъшка от болка, кимна и зафъфли през счупените си зъби:

— Казах им всичко, Фреди. Не беше много, но пропях като птичка.

Абърлайн сви рамене.

— Желая им късмет. Надявам се информацията да им е по-полезна, отколкото на нас.

— Но аз им казах. Казах им всичко — изхлипа Обри и посиненото му лице се разкриви от срам.

— Хей, хей! — Абърлайн седна на ръба на леглото и го улови за ръката. — Няма значение, друже, а и не са ти оставили избор. Нещо обаче ми казва, че нашият приятел с робата може да се грижи за себе си.

Поседя така известно време, благодарен, че се утешават взаимно. После помогна на Обри да си изяде супата и излезе, заръчвайки му да почива.

Междувременно Обри официално се водеше изчезнал. „Изчезнал“ вероятно отегчен от полицейската работа и завинаги пенсиониран в „Зеленият мъж“ — такива слухове се носеха, но Абърлайн знаеше колко са далеч от истината. Знаеше, че нападението е послание, и привидно се съобразяваше с предупреждението. Спря да посещава строежа. Сержантът — какво съвпадение! — го разпредели в друг район, отдалечен от изкопа за подземната железница.