Подземен свят [bg]

— Вода — отрони тя.

— Моля? — повдигна вежди инквизиторът; въртеше клещите в ръка и се взираше мечтателно в тях. — Какво каза?

Тя се престори, че устните ѝ са твърде пресъхнали да оформят ясно думите.

— Вода…

Той се приведе към нея.

— Какво?

Достатъчно близо ли бе да го захапе? Имаше две възможности да го направи и тази бе едната. Пропилееше ли я…

Не. Най-добре да изчака. Да му внуши фалшиво усещане за сигурност.

Сякаш прави херкулесовско усилие, тя успя да отрони думата „вода“ така, че инквизиторът да я чуе. Той се отдръпна с доволна усмивка.

— А! Така и предполагах…

Даде знак на един от мъжете, който излезе от помещението и се върна след секунди с глинена чаша. Остави я на масата пред Кулприйт. Тя наведе глава да я стигне с уста, после погледна умолително инквизитора. Ухилен, той вдигна чашата и я поднесе към лицето ѝ, изпълнен със задоволство, че тази красива жена зависи от него дори за да отпие глътка вода. О, каква наслада щеше да му достави това, което я чакаше! Инквизиторът обичаше работата си. Владееше я до съвършенство — умееше майсторски да причинява…

Болка.

Прониза ръката му. Зъбите ѝ се бяха забили в плътта — не просто хапеше, изяждаше я. Божичко, изяждаше го жив.

Той изкрещя от болка. Чашата се катурна, но не се счупи. Кулприйт усещаше вкус на пот и кръв; изви врат, за да му причини още повече болка и да го приближи до себе си. Наклони стола на една страна, поемайки цялата тежест с лакти. Халоса пищялите на инквизитора с краката на стола и в мига, щом той залитна, напрегна всички сили да ускори падането му. Най-сетне мъжът се просна върху масата и лицето му се стовари върху глинената чаша. Чудесно, помисли си Кулприйт, колкото повече болка, толкова по-добре. Това обаче не беше главната ѝ цел, защото сега трябваше…

Използвайки тежестта и на двамата, тя натисна масата, която се наклони и остриетата се плъзнаха към чакащите ѝ пръсти. Инквизиторът ѝ пречеше да ги види, но усети как едното докосва върховете им. В същия момент той успя да изтръгне ръката си от устата ѝ и на свой ред тя изпъшка от болка, защото зъбът ѝ остана забит в нея. Сдъвкана плът и кръв се стичаха по брадичката ѝ, но единствената ѝ грижа сега бе острието — опипваше го с пръсти и трескаво търсеше предпазния бутон. Над тялото на инквизитора зърна как двамата мъже се споглеждат подигравателно и посягат към кукритата си, защото все пак какво би могла да направи? Шансът не беше на нейна страна. Дори въоръжена с острието, беше вързана за стола, а те бяха трима срещу нея зад заключена врата. Колкото и ловък и находчив боец да беше, нямаше достатъчно късмет на света, за да я спаси. И те го знаеха, и тя го знаеше. Всички знаеха какъв ще бъде краят — ще им каже каквото искат да разберат и ще умре.

Кулприйт го съзнаваше, разбира се. Остриетата обаче не ѝ трябваха, за да погуби похитителите си.

Щеше да ги използва за себе си.

Все пак Бог милостиво ѝ предостави възможност да отнесе един със себе си. Палецът ѝ напипа предпазния бутон и тя направи нещо странно — доближи лице до гърлото на инквизитора, който още се опитваше да се отскубне от нея. Доближи лице до гърлото му, сякаш да види нещо там, а ръцете ѝ създаваха впечатление, че го притиска в любовна прегръдка.