Подземен свят [bg]

45.

Абърлайн беше в „Зеленият мъж“. Но днес не пиеше. Не тънеше в мрачни размисли и не давеше мъката си. По-неотложна задача го бе довела тук.

— Хей, Сам, да си виждал Обри днес?

— Не съм го виждал от известно време, Фреди — отговори барманът. — Но май намина по-рано на път за колежанския мач на „Лорде“.

Полицаят повдигна объркано вежди, а барманът на свой ред му хвърли презрителен поглед.

— Какво правиш тук, по дяволите, ако не си чувал дори за мача между „Итън“ и „Хароу“?

— Добре де, добре… не се накокошинвай, ако изобщо имаш с какво. Обри намина оттук, така ли?

Сам внезапно сбърчи чело, сякаш е казал прекалено много.

— Ммм… Всъщност не. Днес е на работа, нали?

Сега беше ред на Абърлайн да се раздразни.

— Виж какво, не можеш да ми кажеш за Обри нещо, което вече не знам. Пак е кръшкал, а?

Сам плесна кърпата за бърсане върху рамото си и кимна неохотно — жест, който не би влязъл в употреба в съдебната зала.

— Добре. Това е друго нещо — одобри Абърлайн. — Идвал е тук… о, да, разбрах! Да се преоблече, нали?

Още едно полукимване.

— Добре. — Абърлайн се плъзна от високия стол пред шублера и тръгна към вратата. — Когато се върне за униформата си, кажи му, че съм го търсил.

— Да му се не види, днес всички издирват Обри.

Абърлайн спря и се обърна.

— Моля?

— Казах, че днес май на всички им е притрябвал Обри.

По лицето на Сам пак се изписа колебание, сякаш е изпуснал твърде много.

— Развържи си езика, друже. Кой е идвал да търси Обри освен мен?

— Трима здравеняци. Дойдоха малко след като тръгна за мача.

— И как изглеждаха по-точно? — попита Абърлайн и сърцето му се сви, когато чу описанието на Сам.

Не му оставаше друго, освен да се запъти към „Лорде“. Почти веднага обаче съжали, осъзнал, че плува срещу море от хора, напускащи стадиона. Спираха карети и завиваха в обратната посока. До него изпръхтя кон и зари с копито. Човешкият напор дойде в повече на собственик на сергия.

— По-внимателно, мътните го взели! — подвикна той и перна малките ръчички, протегнали се грабливо към стоката му.

Друг тикаше количка надалеч от множеството — през река от бонета, кепета и деца, яхнали раменете на бащите си. Абърлайн усети как нещо се отрива в панталоните му, сведе поглед и видя куче да се провира между гората от крака.

Въпреки стълпотворението атмосферата бе приповдигната. Всички изглеждаха развеселени. Масите явно обичат да аплодират синовете на аристократите, помисли си Абърлайн. Не след дълго наследниците със синя кръв щяха да поемат по пътя на бащите си — да си пълнят джобовете и да се забавляват за сметка на простосмъртните и на кого му пука, ако случайно съсипят някой и друг живот.

Абърлайн, разбира се, не успя да открие Обри. Видя много пияници по улицата. Видя много жени, опитващи се да му продадат кибрит и цветя. Видя много сноби и дами в елегантни рокли да гледат отвисоко пияниците и кибритопродавачките. Но не и Обри.