Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Прав си, някога може и да помъдрея толкова, че да знам на какво трябва да се разчита, но сега се нуждая от време, за да разбера… Вярвам ти, приятелю. В последното изпитание не би ни оставил да загинем. Вземи — подаде пак жезъла. — Няма ли да приемеш моя дар?

Томас не отговори веднага. И той трепереше, трябваше да се успокои, за да не секне гласът му.

— Защо? Защо ми вярваш?

Очите на Барадакас блестяха, сякаш щеше да се просълзи, но той изрече с усмивка:

— Ти си човек, която разбира колко скъпоценна е красотата.

Томас се облещи при тези думи, а след миг се извърна. Обзе го срам и объркан, той се почувства опетнен пред доверието на Барадакас. Но тутакси настръхна: „Продължавай нататък! Оцелявай! Какво общо има доверието с това?“. Пресегна се рязко и взе жезъла.

Усети го чист в ръцете си, като че беше издялан от най-здравото дърво с безмерна любов и отдаденост. Стисна дървото и се вторачи в него, все едно очакваше да получи невинността, която му липсваше.

А след малко сам се изненада от дългата си прозявка. Чак сега разбра колко е изнемощял. Опита се да прогони умората, но усилието само предизвика нова прозявка.

Барадакас се усмихна благо, надигна се от хамака и го посочи на госта.

Томас уж не искаше да заспи, но щом се изтегна на хамака, му се стори, че изпитото пролетно вино замая главата му и той се унесе с поклащането на клона от ветреца.

Спа дълбоко. Съня му тревожеха само споменът за съсредоточено търсещия поглед на хайрбранда и усещането как хванатият ломилиалор се изплъзва, колкото и силно да стискаха пръстите му. Когато се събуди на следващата сутрин, ръцете го боляха, все едно се беше борил с ангел цяла нощ.

Отвори очи и зърна Атиаран, седнала отсреща в стаята. Тя стана и доближи хамака.

— Хайде, Томас Ковенант. Вече пропускаме утрото.

Той се загледа в нея. На лицето й беше легнала още по-дълбока сянка на изтощение. Досети се, че е будувала повечето време в разговор със старейшините. И все пак изглеждаше насърчена от споделеното и чутото сякаш беше открила някаква надежда.

Той се радваше на всичко, което би отслабило враждебността й към него, и побърза да се надигне от леглото, сякаш изпитваше същия оптимизъм. Въпреки умората в ръцете беше удивително ободрен — дали пък самото дружеско гостоприемство на дървеното поселище не му беше дало тази отмора? Без да се бави, Томас си наплиска лицето, избърса се с големи листа от дървото, провери внимателно дали не се е наранил някъде и оправи дрехите си за път. На трикраката масичка имаше сложен хляб и когато той отчупи краешник, за да закуси, откри вътре и запечено месо. Докато дъвчеше усилено, отиде да надникне през единия прозорец.