Луната, която убива [bg]

Събраните на площада хора се отдръпнаха почтително, за да им сторят път. Когато групата доближи чешмата, стражът си пое дъх и направи крачка назад с дълбок поклон в израз на уважение. Прислужникът при чешмата направи същото и Ниджири се присъедини, макар и с известно закъснение.

- Ей, момче. - Облечената в зелено жена от средата на групата вдигна ръка и я насочи към него. Воалът не позволяваше да се видят добре чертите на лицето й, но сърцето на Ниджири се разтуптя само при звука на този глас. Възможно ли бе това?

Той се изправи и посочи с ръка гърдите си - не можеше да повярва, че става обект на внимание, - както следваше да постъпи един смирен слуга. Тя кимна.

- Ела. - Сестрата и послушниците й промениха посоката на движение, а той ги последва, без да губи време.

Послушниците му направиха място помежду си, като го оставиха да крачи редом със Сестрата. Никой не тръгна след тях, когато напускаха площада. Ниджири обърна поглед назад и съзря как на лицето на войника се борят израз на известно раздразнение и благоговение. Второто надделя и мъжът се усмихна разочаровано, но добродушно, преди да си тръгне. Сега Сестрите свърнаха в друга уличка, за да навлязат в Занаятчийския квартал. Ковачниците и другите работилници вече бяха затворени за деня - повечето занаятчии работеха нощем. Малцина продължаваха да се навъртат наоколо. Някои от тях хвърляха бегъл поглед към Ниджири и Сестрите, но бързо го отклоняваха, а повечето въобще не поглеждаха в тяхна посока. Може би му завиждаха, че е избран като приносител на сънно семе, но никой не показа открито тази завист. С това би предизвикал гнева на Хананджа. А и на Сестрите.

- Неразумно, драги ми Чирак-Бирник - обади се Сестрата. Гласът й бе нисък и не се чуваше добре. Тя се движеше с величествена стъпка, а пришитите по ръбовете на полата й воала и звънчета подрънкваха в такт. - Мъж, който преследва удоволствия, рядко става източник на полезна информация. Както преди, така и след като е получил своето.

Ниджири усети бузите си да пламват.

- Сестра Мелиатуа?

Не можеше да види ясно лицето й, но остана с впечатление, че тя се усмихва.

- Помниш, значи.

Как би могъл да забрави?

- Това бе едничкият начин, Сестро, да мога... - Поколеба се. Не знаеше дали да й се довери.

Тя вървеше, без да поглежда към него.

- Ехиру вече не е в ареста. Освободиха го веднага след пладне и той напусна града през южната порта. Носеше знака на кисуатската посланичка, така че войникът там му каза къде да я търси. Нямам представа защо са го освободили.