Луната, която убива [bg]

Жрецът започна да клати глава още преди тя да млъкне.

- Не е възможно. Аз мога да нося сънната кръв само на две, може би три души в себе си. Трябваха ми двайсет години, докато свикна да го правя.

- Само повтарям историите, жрецо. В ония ранни дни поклонниците на Хананджа в Кисуа са записали множество примери за онова, на което са способни Жътварите, както и за разнообразното „приложение“ на тяхната страховита магия. Тези записки са били забранени от закона ведно с останалата част от магията на съня, но самите истории се разказват до ден-днешен. С тях плашим децата, но какво би станало, ако някой ги е чул и е повярвал в тях? Какво би станало, ако някой с голяма власт, който иска още, е решил сам да се убеди в истинността на приказките за магията на Жътварите?

Бирникът не каза нищо по този въпрос. Сунанди забеляза, че позата му бе станала още по-напрегната, а челото му бе сбърчено в ясен израз на безпокойство. Внезапно той се изправи, като без да иска, я стресна, и започна да крачи напред-назад из тясното пространство на терасата.

-Би било безумие. Такова същество представлява самоходна чума, лишен от душа неутолим глад. Никой не би могъл да го усмири. - Той почти изплю думите, изговори ги с такава острота и скорост, че те сякаш се застъпиха една друга. - Наблизо нямаше друг, който да направлява неговата атака. Той действаше под напъна на собствената си лудост.

На Сунанди й трябваше време, за да осмисли казаното. Тя затаи дъх.

- Ти си го виждал!

Бирникът кимна разсеяно, без да спира да крачи. Тя забеляза с известна тревога, че ръцете му треперят като на болен старец, когато не ги държеше вкопчени една в друга.

- Снощи - отвърна той. - Нападна ни в един проход, след като напуснахме Яна-ян... - Престана да крачи и погледна към, нея, внезапно уплашен, сякаш току-що си бе спомнил нещо. -Инденте етун ут Хананджа - прошепна той.

Последното бе на суа, макар и с архаичен оттенък, какъвто Сунанди бе срещала само в най-старите стихове и приказки. „Нека взорът на Хананджа се обърне към теб“ - тяхната версия на благослов, макар че лично Сунанди предпочиташе Хананджа да си насочва взора другаде.

Онова, което най-силно я притесни в погледа на жреца сега, бе състраданието.

- Какво има?

- Жътваря - отвърна Бирникът. Говореше така тихо, както предната вечер. Почти жалостиво, а в очите му се таеше смърт. - Когато се натъкнахме на него, той вече бе убил. Твоето дете със северна кръв...

Сърцето на Сунанди сякаш се пръсна.

Останалата част от казаното стигна до нея през глухия тътен в ушите й.

- Проходът бе тъмен, но видях ясно тялото. Моля да ми простиш. Аз бих й дал покой, като я отведа в безопасността на Ина-Карек, стига да...

Стига да бе останало нещо за Вземане.

Отначало Сунанди не осъзна, че пищи. Чак когато я хванаха за китките, тя разбра, че ги е вдигнала с намерение да забие нокти в главата си. А когато нещо остърга гърлото й, дочу приглушените, изтерзани писъци, които отекваха от стените на Етисеровия дом. Като в мъгла забеляза самия стопанин. Той стоеше в горния край на стълбището с нож в ръка, вперил неразбиращ поглед в сцената пред себе си. След това ръцете на Бирника се сключиха около нея, а тялото й се свлече в обятията му. Дотолкова бе погълната от своето страдание, че не забеляза сълзите, които рони върху рамото на своя заклет убиец.