Луната, която убива [bg]

Тези уроци му свършиха добра работа в стремежа му да стане Бирник. В края на краищата слугите си бяха слуги. А днес не срещна никакво затруднение при влизане в първото караулно, като се престори на момче за всичко от винарска изба. Заекваше и се прегърбваше с такава убедителност, че пазачите не се загледаха в подстриганата му коса, нито им направи впечатление прикрепената към препаската му кесия. Никой не го погледна нито един път, докато каканижеше своята история. Господарят му имал останало огромно количество сладко вино, изстудено с плодови сокове - не искат ли да го купят за затворниците? Ако решат, неговият господар щял да направи отстъпка в цената. Войниците проявиха толкова силен интерес към виното, че не внимаваха особено какво плещят езиците им - казаха му през смях, че затворници нямат, но ще му купят виното за собствени нужди. Ниджири си тръгна с обещание да докара виното и повече не се появи в това караулно.

Същата уловка подейства безотказно и във второто, макар там да имаше един затворник. След като запомни числеността на войниците и разположението на всички входове, за него бе съвсем проста работа да мине през един страничен проход, за да се качи върху някаква делва и да надникне през решетките на прозореца. Мъжът вътре имаше мърлявия изнемощял от глад вид на безстопанствен или малтретиран слуга, който навярно е започнал да краде, за да оцелее. Не бе Ехиру.

Но откритието разтревожи дълбоко момчето, понеже означаваше, че първите му две предположения относно местонахождението на неговия наставник са се оказали погрешни. А и никой от мъжете в караулните не бе войник от Стражата на Залеза. Ако Ехиру бе пребивавал в една от двете сгради, вече го нямаше там.

„Ами ако съм закъснял? Ами ако са го отвели в затвора или са го убили?“

Не. Не биваше да допуска подобни мисли в главата си.

Най-страшната следобедна жега вече започваше да отслабва, когато Ниджири спря пред една обществена чешма, зa да пие вода. До такава степен бе обезкуражен, че отначало не усети втренчения в гърба му поглед. Шепа хора се мотаеха наоколо, пиеха с оставените за целта канчета или пояха конете си в коритата за животни. Едва когато войникът го докосна по рамото, Ниджири си даде сметка за неговата близост. Той подскочи и се завъртя, изля канчето и напрегна цялата си воля, за да не забие инстинктивно юмрук в гърлото на човека.

- Много си изнервен - отбеляза мъжът през смях. Той бе висок, красив, със светлокафява кожа и прецизно сплетени плитки - вероятно член на заможна фамилия от кастата на военните. И носеше ръждивия и златния цвят на Стражата на Залеза.