Обречена на ранен гроб [bg]

Ето защо, когато една кола спря отвън, изтичах до прозореца, молейки се да беше Боунс. Не беше и не можех да бъда по-изненадана да видя кой идва към къщата.

Тейт, капитанът на бившия ми екип и мой дългогодишен приятел, прекрачи в стаята и дойде право към мен, сякаш там нямаше никого друг.

— Как можа да не ми кажеш нищо за това? — настоя той.

Спейд и Влад го гледаха враждебно. Тейт може и да беше мой приятел, но не беше техен. Отблъснах ръцете му преди сърцето му да е било продупчено със сребро.

— Не знаех, че Боунс е изчезнал, просто си мислех, че е ядосан.

Тейт издаде презрителен звук.

— Не Пазителя на криптата. Не ми пука за него. Имам предвид теб и вампира, за който Дон току-що ми каза, че те е преследвал от седмици.

О, Господи. Тейт се сърдеше, че не съм му казала за Грегор? Сякаш се нуждаех от това на куп е всичко останало.

— Защото едва те виждам откакто напуснах работа при Дон. Тук си, за да помогнеш ли? За разлика от теб, на мен ми пука много, че Боунс е изчезнал.

— Не е изчезнал — заяви Тейт студено. — Просто е задник.

Беше на крака, когато го каза, а момент по-късно гледаше нагоре от пода.

Спейд се мръщеше над него. Гневът, излъчващ се от него ме накара да пристъпя между тях.

— Беше достатъчно ясен.

— Криспин не е тук, за да отвърне на обидата му и няма да слушам как някой го клевети — язвително отвърна Спейд е ръка върху един сребърен нож.

— Момчето ти не е изчезнало — повтори Тейт, докато ставаше на крака. — Той е във Френския квартал, както си мислехте, и ако е държан против волята си, със сигурност се наслаждава на това.

— За какво говориш?

Тейт ме погледна състрадателно, но твърдо и измъкна някакви листове от палтото си.

— Сателитни снимки. Принтирах ги от компютъра, преди да дойда тук, така че са малко замъглени, но няма да го объркаш. Виждаш ли щампата? 23:32 местно време снощи. Боунс ми изглежда добре.

Със Спейд разпръснахме снимките върху намиращата се наблизо маса. Първата беше кадър от улица Бърбън. Не много ясен, но да, определено беше Боунс. Вървеше по средата на улицата. Дори сред обикновената тълпа хора, той се отличаваше.

Благодаря ти Господи, беше първоначалната ми мисъл.

Прехвърлих се на следващата снимка. Боунс беше пред къщата си, ако разпознавах правилно фасадата. И имаше жена в прегръдките му.

Изплъзна ми се ниско ръмжене. Хванах следващата страница. Третата снимка ме накара да изпсувам и почти да я хвърля по Спейд.

— Нуждаел се от време за себе си, а? Смешно, как явно не го прави сам!

На последната снимка беше само част от лицето на Боунс. Беше наполовина вътре през портата, водеща към вратата му. Същата уличница се беше лепнала за него, можех да разбера това по облеклото й, и чертите на лицето му не се виждаха, защото я целуваше.