Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Здравейте — прекъсна ни Стоян от оръжейната — един от моя отряд. Поздравихме се и той се впусна да ни въоръжава за днешното излизане.

Докато разглеждах поредната иновация по пистолетите си, някъде над мен се чу пронизителен писък. Двамата с Тео се спогледахме и останахме заслушани — децата бяха предупредени да не викат, но понякога забравяха. Можеше и сега да имаме късмет и да минем само с едно или няколко сгълчани деца. Само секунди след първия писък започнаха да летят и още. Това беше — явно бяхме открити.

Напълно забравила какво точно ми обясняваше Стоян, пъхнах пистолетите в кобурите на кръста си, метнах на гърба си двата къси меча както си бяха в ножниците (за улеснение ги бях кръстосала и зашила с презрамка през гърдите — така знаех, че няма да ги изгубя, но няма и да ми пълнят ръцете или да ме спъват), грабнах първия автомат, който ми попадна пред очите и хукнах към стълбите. Нямаше нужда да викам някого — специалният ми отряд вече беше около мен и заедно се насочихме нагоре. Група от седем души сме, четирима от които имаме дарби, а другите — най-добрите стрелци и бойни партньори, които може да намери човек.

Тичайки из Мола, се замислих как го обикалях преди, но сега нямаше нищо общо. Подсмихнах се на себе си. Стигнахме третия етаж, но от тук като че ли животът бе изтръгнат. Точно където сме би трябвало да има малка жилищна част. Но хора няма. Започнах да се оглеждам с надежда да намеря източника на виковете, които естествено бяха стихнали точно преди да изкачим последния ескалатор. Тогава Иво ме докосна по лакътя. Това беше знак, че е видял нещо, което само двамата с брат му могат. Те са едни от нас — „надарените“. Погледнах в посоката, в която и той беше вперил поглед — една точка от тавана малко в страни от вратите на паркинга. В този момент нещо тежко падна горе и се разнесе поредният писък.

Няма нужда да давам команди — за месеците, в които работим като екип, почти можем да си четем мислите, а и имаме процедури за такива случаи. Тео и близнаците Борис и Иво се насочиха напред, аз оставам точно зад тях, а след мен са Стоян, Ники и Мишо. Тримата винаги застават на опашката, защото не бяха получили нищо от извънземните ни „приятели“. За това пък носеха най-големите пушки — „всяко зло за добро“, както самите те обичат да се шегуват.

Веднага след като изкачихме и последните стъпала, ги чух — няколко хлипащи деца. Не бях сигурна за броя им и привлякох вниманието на Борис. Той вдигна три пръста и ни посочи точно къде се намират. В това време Иво се въртеше в кръг и се опитваше да установи заплахата. Накрая спря и поклати глава разочаровано. Брат му също опита, но и той не успя.

— Значи влизаме на сляпо — почти без звук казах аз, а момчетата кимнаха.

— Трябва да намерим копелето — чух Мишо зад себе си.

— Децата са ни приоритет! — натъртих аз и Мишо вдигна ръце в знак, че няма да спори. — Извеждаме ги на безопасно място и после се почистваме.